неделя, 27 май 2012 г.

Петър Канев изпълнява своя поезия:

Модерност

[lang_bg]
  1. 11. Развитие на западната Модерност от Великите географски открития до Втората световна война и мястото на България в периферията на този процес
[caption id="" align="alignleft" width="211" caption="Модерните времена"]Модерните времена[/caption]
Модерността започва да се развива като глобална и монополизираща културна и стопанска експанзия първоначално от Испания и Португалия, а по-късно от Великобритания, Холандия и Франция, още от времето на Великите географски открития. Още с началото на триумфалния ход на Модерността, основателните критики срещу нейните етически и духовни основи са ярко изразени от будните умове на Европа, особено от романтиците. Модерността е сложен и нееднороден процес, който е забележителен и уникален, както в най-доброто, така и в най-лошото. Модерният капитализъм в Северна Европа и в САЩ започва от протестантската етика и от бизнес-практиките в протестантските общности, които я изповядват (Макс Вебер). Наред с това Наполеон и Британската империя създават военизирания и бюрократизиран експанзивен имперски модел на буржоазната Модерност. Моделът се базира на една нова военизирана и свръх-бюрократизирана държавна форма, наречена национална държава, в традицията на френската „абсолютистка“ държавност, създадена от „краля-слънце“ Луи ХІV и утвърдена от императорите Наполеон І и Наполеон ІІ. Този ценностен модел е послужил и при формирането на САЩ, защото въпреки федеративния характер на държавата, САЩ имат френска конституция. Британският имперски модел е по-различен формално, но по същество не се различава от френския – централизирана колониална империя. Бързата експанзия на модерния колониализъм довежда света до процеса, който днес наричаме глобализация, а в по-ранни епохи е бил наричан колониализъм или империализъм. Първоначалното значение на думата „император“ в древния Рим била „военен генерал“ – нищо чудно тогава, че епохата на модерните буржоазни империи е епоха на генералщина – на военни форми на власт и на командно управление. Цялата епоха на Модерността е белязана от войната, в това число постоянни войни между самите модерни национални държави – воюват по между си и Великите сили на Модерността, и подражаващите им нови национални държави, и накрая – и самите им колонии: чак до 9 май 1945 г. (а в бившите вече колонии военните действия не стихват и до днес, защото и това е бизнес – някъде трябва да се пласира произведеното оръжие).
[caption id="" align="alignright" width="300" caption="Салвадор Дали: "Лицето на войната""]Салвадор Дали: Лицето на войната[/caption]
Европа е континент на постоянните войни, които я омаломощават до толкова, че европейските империи залязват и са изместени от нови модерни гиганти, които са успели да се опазят от войни на собствената си територия – САЩ, а в днешно време вече и Китай. Не е чудно обаче, че целят ХVІІІ и ХІХ век минават под знака на европейските войни между нациите – ресурсът, който те искат да заграбят еднолично е огромен – това е ресурсът на цялата планета, засмукван и съсредоточен единствено в няколко колониални империи, които въпреки войните по между си, същевременно са и в общ съюз. Съюз от най-мощните във военно отношение и най-богати с капитали национални държави на Модерността, известен като „Великите сили“ изявява претенциите еднолично да владее планетата и да ползва всички планетарни ресурси основно за интереса и нуждите на собствените си държавни и стопански елити – това става едновременно с военна експанзия, с културна експанзия, с политическа намеса, с търговска доминация и монополизация на търговията, на средствата за производство и на всички планетарни ресурси и богатства от елитите на въпросните няколко модерни национални държави от имперски тип. Огромният планетарен ресурс и новият протестантски начин на производство предоставят в ръцете на Великите сили огромен капитал за развитие на науките и технологиите и те се възползват от него, най-вече с военни цели, а и за да придобият монопол над всички средства за производство на планетата. Така Модерността води до една от най-значимите технологични революции в познатата ни човешка история. Като следствие от това в началото на ХХ век основен стратегически ресурс става петролът, с който работят новите машини, а системата на поточната линия в производството, въведена в САЩ от Джон Форд бързо става модел на ефективно индустриално производство на всякъде на планетата. Това води до съсредоточаване в ръцете на няколко фамилии на нечувано и невиждано свръхпроизводство на (в повечето случаи) некачествена продукция, която трябва да бъде пласирана на световния пазар за несъответстваща на качеството и вложения в нея ресурс монополна цена: започва епохата на свръхпроизводството, довела по-късно до епохата на свръхконсумацията. Все по-ефективните машини и все по-размножаващите се технологии минават на нивото на масовото производство за ползването им от всички класи и народи по цялата планета. Невероятният бум на технологиите обаче поражда неочаквано несъответствие – в ръцете на хората попадат изключително мощни и невиждани до сега технологични инструменти, способни да унищожат всички хора на земята, а дори и целия живот на планетата, а както става ясно от последни научни доклади – те вече са в състояние дори да взривят Земята и тя да престане да съществува като планета. При това хората, които разполагат с тези технически средства изобщо не са подготвени за такава невероятна власт и сила и в повечето случаи не са в състояние да се адаптират към ефектите от свръх-технологиите и да бъдат на висотата да боравят адекватно с такава огромна и опасна технологическа мощ. Същевременно през ХХ век военният характер на националните държави води до естествения си завършек – преодоляват се буржоазните демократични форми на управление и технологичната мощ и планетарните ресурси се съсредоточават в тоталитарни военни режими на нови национални държави, претенденти да изместят старите в амбицията си да владеят света – Италия, Испания, Германия, Русия, Япония. Получава се парадоксална картина – невероятните модерни технологии се ползват от хората, така както пещерния човек ползва каменната си брадва и дървената си сопа, както разбойникът ползва коня и лъка си и както пиратът ползва сабята и кораба си – в най-груба, елементарна и глупава форма – за варварска агресия, дивашка жестокост, саморазправа, безогледно грабителство, безпрецедентно насилие. Така в средата на ХХ век триумфът на експанзивната култура на Модерността започва да показва най-ужасните си лица – Втората световна война, водородната бомба… Катастрофата е пълна и пагубна, дори за част от победителите, а от тази ситуация се възползва следващия по ред хегемон на Модерността – САЩ, защото на територията на тази държава фактически не са провеждани военни действия (Пърл Харбър не е никакво военно действие, а е единствен инцидент), а в същото време по време на войната чрез държавна намеса частният икономически сектор бива слят с военната индустрия в едри корпорации, съсредоточени вече в ръцете на военни и политици, част от които са същевременно капиталисти и монополисти, а огромното количество произведено, продадено и складирано оръжие им позволява да натрупат огромен и често недеклариран капитал само за няколко години и да ползват икономическата и военната си мощ за собствен диктат над останалите играчи на световната сцена. Новият световен ред на глобалния монополизъм на следвоенните корпорации, американски тип икономически наследници на европейските имперски Велики сили, са провидяни още през 40-те години на миналия век от някои мислители и творци в изкуството, като например Дж. Оруел в “1984” и от К. С. Луис в “Онази грозна сила”.
Разбира се, освен ужасните ефекти, Модерността има и изключителни, невероятни положителни ефекти – масовото образование, високата общодостъпна обща култура и информираност на всеки отделен човек, идеята за отстояването на свободната воля и естествените права на човешката личност, хуманизма, невижданото развитие на науката, обществената и политическата уредба, социалните придобивки, здравеопазването, развитието на демократичните практики на управление. Всички тези придобивки обаче са оспорвани днес от новите невидими икономически „диктатори“ след Вашингтонската конференция (1945 г.), когато са учредени Международен валутен фонд, НАТО, Световна банка... Следват т.нар. „30 славни години“ на забогатяване, просперитет, свърхускорен икономически индустриален растеж, свръх-производство и свръх-консумация и нов тип корпоративна глобализация на световните пазари и ресурси.
България остава почти през цялото време в периферията на тези процеси на новата епоха на Модерността. В самото начало на тази епоха територията ни е завладяна от ислямския османски халифат (специфичен мюсюлмански вариант на имперски тип държава). Първоначално това довежда до сближаване на останките от българския елит с модернизиращия се европейски Запад – особено с Рим и с Австроунгария. След Австро-турскта война от 1700 г. Османската империя унищожава последните останки от управляващи в различни региони български боляри-османски васали (с изключение на деспотствата Влашко и Молдова, които запазват васалното си самоуправление в рамките на империята и по-късно формират влашка, а не българска национална идентичност, поради преобладаващо небългарския характер на населението им). Свободните по време на царете ни български еретици като богомилите и павликяните биват насилени да приемат исляма, а част от тях приемат католицизма, за да избегнат ислямизирането, тъй като Коранът забранява насилието над вярата на официалните християни. Богомилите и павликяните предпочитат да приемат католицизма или исляма, но в никакъв случай не биха приели православието, защото традиционно мразят българската и гръцката църква – така еретиците в Пловдивско, в Родопите, в Западна България и в Босна преминават в лоното на католицизма и на исляма, а този далечен исторически факт наскоро отново придоби голямо значение по време на войните в бивша Югославия. Българите християни обаче запазват частната си собственост, собствеността си над земите си и икономическите си свободи в производството и в търговията, както и самоуправлението на градовете си през цялото време на Османската хегемония. Модернизацията навлиза в България основно чрез търговията и образованието и основно през Италия, Австрия и Русия – тази модернизация обаче е странична и частична, повърхностно-модна и периферна и често „криворазбрана цивилизация“. Първото нещо, което българите усвояват от Модерността е идеята за нация и за национална държава – ето защо първоначално България се оказва изненадващо силна и влиятелна национална държава в европейски план. Спецификата на българските общество и култура водят и до новаторски форми на модерността в България – БЗНС и управлението на Стамболийски, които биват смазани като опасни за Великите сили. Най-значимите български управленци са политически или физически ликвидирани – Батенберг, Стамболов, Стамболийски, а вероятно и Борис ІІІ и Димитров, като неудобни за световния ред (по този въпрос вж. анализите на Искра Баева). Неприязънта на традиционните Велики сили към българите карат държавниците ни да се съюзяват с новите еманципирани национални държави, които искат властта над планетарните ресурси за себе си – Италия, Германия. След Втората световна война България е почти унищожена политически, но за кратко успява да се съвземе до 1947 г., когато окончателно е смазана от Русия, със съгласието на Великите сили. Сърцето на българската културна, стопанска и обществена специфика от хилядолетия е била частната собственост на земеделеца – обработваема земя и животни. С унищожаването на тази специфика – конфискацията на стадата и на земите, т. е. т.нар. колективизация в българското село – българската култура и общество напълно рухват и до днес няма изгледи да се възстановят някога отново. Индустриалната Модерност е окончателно и насилствено въведена в България в най-крайната й и ужасна форма – тоталитарният военен държавен монополизъм, последствията и практиките от който са налице още и до днес в държавната администрация, а на ниво общество и култура липсва всякаква системност и самочувствие. Обществото в България беше разградено и превърнато от някога сложна система и структура в безлична безформена маса от откъснати и разединени индивиди, поради което е силно да се каже, че съществува общество – то е в начални процеси на самоорганизация, силно възпрепятствани от недоимъка и от военно-командните административни практики на единствена оцеляла общност – тази на все още живите участници в системата на бившия държавен монопол над стопанството, над търговията и над властта.
ПРИМЕРНА ТЕМА ЗА ЕСЕ: Общество на живите трупове? Какво зомбира хората и какви проблеми могат да произлезат от това? :
Основете есето си на разсъждение върху следния текст: Алек Попов за разликата мужду хората и животните - из книгата "Черната кутия"

  1. 12. Най-новото време от Втората световна война до съвременността 1947 г. - новият световен ред и Вашингтонската конференция, „тридесетте славни години“ на индустриален растеж, петролната криза и обществото на риска и на кризите след 60-те години, глобализацията.
[caption id="" align="alignleft" width="257" caption="Салвадор Дали: "Трите сфинкса от Бикини""]Салвадор Дали: Трите сфинкса от Бикини[/caption]
През 1945 г. атомната енергия е използвана (експериментално) от САЩ върху мирното население на Хирошима и Нагасаки. В едно от официалните обяснения за случилото се, висш американски функционер обяснява действията на САЩ като „превантивни мерки за спасяване на милиони неродени американци“.
През 1947 г. американски плувкини се къпят в залива на о. Бикини, където скоро преди това са проведени ядрени опити. Година по-късно плувкините умират от лъчева болест.
1957 г.: в Рим е създаден Съюзът на европейските общности. Съюзът, чиито основи са положени от френско-немското съглашение за търговия с въглища и стомана, бележи същинския край на Втората световна война. Победители и победени си поставят за основна цел да съхранят мира на континента, като изградят пространство за „свободно движение на стоки, капитали, хора и услуги“.
Периодът 1945-1975 г. добива известност като „тридесетте славни години“ на икономически просперитет. През тези години в развитите индустриални общества се налагат интензивното земеделие, основаващо се на мащабна употреба на изкуствени торове и пестициди, масираното навлизане на синтетичните материали в производството и бита и масовата консумация на стоки за все по-краткосрочна употреба.
Консуматорското общество и свръхконсумацията са основен проблем на развитието от 50-те години на ХХ век. Ерих Фром осъжда Модерността като подчинена на притежателния модус на съществуване, който води към тоталитаризъм, садо-мазохистична агресия, унищожение, потисничество и гибел и за това може да доведе до унищожение на живота на планетата… Истинската човешка личност се разкрива пълноценно единствено в битийния модус на съществуването ни, според Фром. “Постмодернисът” Жан Бодрияр обръща внимание на друго свойство на съвременната ни свръхконсумация – способността да подменя автентичното с фалшификации и симулации - симулакри… Фалшивият свят на свръхконсумация, на игра на сенките, илюзиите и рекламите е бляскаво разкрит в романите на Фредерик Бегбеде…
ПРИМЕРНА ТЕМА ЗА ЕСЕ: КРИТИКАТА НА КОНСУМАТОРСКОТО ОБЩЕСТВО:
Основете есето си на разсъждение върху следния текст:
- от Франкфурдската школа:
Ерих Фром: западната консуматорска цивилизация не е вече свободно и демократично общество, а общество на “бягство от свободата”, на безпринципен конформизъм, което е подчинено не на модусите на пълноценна реализация на човешката личност (принципът “да бъдеш”), а на садо-мазохистичния принцип на зависимост, идолопоклонничеството, притежанието и експлоатацията (принципът “да имаш”).
Теодор Адорно: Редът, прокламиращ сам себе си, не е нищо друго освен прикритие на хаоса.“, на “ограниченото еснафско-административно потисничество“, който е в основата на “буржоазното съзнание, което принизява всички духовни творения до проста функция, до нещо, съществуващо само заради нещо друго, и в края на краищата до консумативен артикул.
Херберт Маркузе: изхождайки от ортодоксалния фройдизъм и от ортодоксалния марксизъм едновременно, Маркузе твърди, че в съвременното консуматорско общество човекът е престанал да бъде самостойна личност (Der Mensch), а се е превърнал в безличен статистически артикул - индивид без собствено лице, който не представлява нищо повече, освен част от еднакво форматирана, манипулирана, и дирижирана униформена маса (Das Mensch).
Хана Аренд: Тоталитаризмът и авторитаризмът са системи, които разрушават социалните връзки между хората и като резултат довеждат до смърт на обществото - в крайната им фаза в тях остават само нелегитимни диктатори и потиснати или манипулирани маси, но липсва жизнено общество, способно да изгражда собствени структури и да взема самостоятелни решения. Всеки вид милитаристична или монополистична социална система води до същото - до социална дезинтеграция, разпад, катастрофа, гибел…
От френските философи постмодернисти:
Мишел Фуко: Неолибертарианската идеология и системата на наложения от нея “нов социален ред” са определени от Фуко като “капиталистическа анархия” или “анархо-капитализъм” - всичко е позволено, стига то да носи печалба на най-могъщите корпорации…
  1. 13. Философия на най-новото време и на съвременността от гледна точка на бизнесаДжордж Ритзър – макдоналдизация, Жан Бодрияр – постмодерност, Жил Липовецки – хипермодерност
[caption id="" align="alignleft" width="78" caption=" "][/caption]
Макдоналдизация - Американският социолог Джордж Ритзър открива един от особено тревожните аспекти на днешната глобализация и го нарича „макдоналдизация”. Под макдоналдизация Ритзър разбира навлизането на принципите на маркетинга на американските вериги от фаст-фууд ресторанти и на логиката на поточната линия във все по-разнородни и нестопански сфери в обществата в глобален мащаб – в политическата сфера, в културата, в науката, в морала, в религиите, в ценностната система и т.н. Принципите на макдоналдизацията според Ритзър са четири:
Ефективност
Изчислимост
Предвидимост
Тотален контрол
Чарли Чаплин консумира бързо, контролирано, предвидимо, изчислимо и ефективноЧарли Чаплин консумира бързо, контролирано, изчислимо и ефективно
Четирите принципа на макдоналдизацията изискват пълно опростяване на социо-културните взаимовръзки с една единствена цел – максимална печалба с минимално вложен ресурс за крайно ограничена клика от печеливши монополи, които разполагат с тотален контрол върху сферата, от която печелят. Според Ритзър макдоналдизация води до особено негативни явления в социален аспект, защото «заместват нравствеността на човешките същества с тази на поточната линия»:Вж. също Книгата “Макдоналдизация на обществото” от Джордж Ритзър на български език
Жан Бодрияр: Стремежът към постоянна максимална продажба на възможно най-евтини и некачествени стоки и услуги води консуматорското общество в неговата крайна фаза до абсурдни форми на лъжа, измама, виртуалност, фалшификация и симулация. Стига се до парадоксална ситуация, при която в заобикалящата ни среда не остава почти нищо автентично - всеки обект, предмет, услуга, мисъл, чувство и дори самите факти се оказват особени псевдо-обекти, артефакти, изпълнени с фалш и илюзия - т.нар. от Бодрияр - “симулакри”. В такова общество не се случват събития, защото нищо не се осъзнава като събитие - медиите не отразяват събитията, а творят фактите като изкуствено монтират заснети кадри с манипулативна цел, а така изфабрикуваните “факти изпреварват събитието”, заместват го с виртуалния си образ и то не се случва като реално събитие за хората, а само като илюзорна симулация.
[caption id="" align="alignright" width="112" caption="Жил Липовецки"]Жил Липовецки[/caption]
Хипермодерност - В началото на ХХІ век Жил Липовецки отхвърля тезата, че Модерността е приключила и живеем в неясното пространство на след (пост)модерното или пост-индустриално общество. Напротив – очевидно е, че живеем в свръх-индустриално общество и в епохата на пълния, глобален и повсеместен триумф на Модерността - хипермодерността… Хипермодерност според Липовецки се изразява като завършена триумфираща Модерност без опозиции и глобално наложена. Прекаленост и постоянно ускорение на развитието на модерността към “все повече и все по-далеч”, при което скоростта на развитието нараства до ненормалност, а принципите на модерността нарастват до своята крайност и изроденост – до хипертрофия. Във хипермодерността всичко е прекалено, крайно (хипер) и деформирано, свръх ускорено и парадоксално (съчетано от противоположности). Хипермодерността няма алтернатива, защото поглъща всички алтернативи и ги превръща в част от себе си. Следствията от хипермодерността са нееднозначни и нямат изцяло негативен, а по-скоро амбивалентен (противоречив) характер. Поради глобалното си хипер-разрастване модерността губи системния си и придобива над-системен характер, който се крепи на вярата в няколко основни общи принципа, наследени от Новото време. Същевременно опасността от край на света поражда промяна в представите за времето. Възраждат се етически и духовни питания, преоткриват се духовни стойности, нови отговорности. Консумацията се “одухотворява” и модифицира. Например, според Липовецки, насищането на света на днешния консуматор с фалшиви и неавтентични продукти, води до свръхоценностяването на автентичното, което се търси на всякъде от хипермодерния човек. У хипермодерния човек нарцисизмът съжителства с крайна неудовлетвореност от себе си и тревожност за бъдещето. На базата на наблюдения на съвременните обществени процеси и на съвременния характер на личността в западната цивилизация, Жил Липовецки прави следните изводи, които противоречат на теориите на постмодернистите за “края на големите разкази”, за “нарцисизма” на съвременния човек и за съществуването на “постиндустриална” “постмодерна” епоха изобщо. Според Липовецки епохата на индустриалната Модерност не е приключила, а се е утвърдила като глобална Модерност без алтернатива, достигнала е в триумфа си своята крайност и прекаленост (хипер), поради което е придобила карикатурни и парадоксални измерения. Единствените идейни опори, които я спасяват да не рухне от собствената си тежест и атрофия са само четири общи принципа:
- сциентизъм - култ към точните науки
- неолибертарианство - либерални идеи
- технократски разум - утилитаризъм
- идеите за правата на човека
За Липовецки изобщо не може да съществува общество, ако то не се крепи на общи етически и духовни ценности. Хипермодерността не предоставя такива ценности на обществото и това довежда до парадоксалния характер на днешната “хипермодерна” личност - “изгубеният” човек, който сам трябва да избере своята идентичност и ценности сред морето от безкрайни възможности и да ги отстоява индивидуалистично. Човешкото търсене на духовни и нравствени идеали одухотворява консуматорската култура и придава на материалното различни, духовни измерения, но в същото време нарцисизмът на консуматорството не намалява и парадоксално съжителства в съвременните хора, заедно с търсещия им и неспокоен дух - “Нарцис се слива с Прометей”. Поради прекалено голямата тревожност, която поражда това парадоксално сливане, наред с прекомерния индивидуализъм и идентичността по собствен избор, съвременния западен човек изпада в състояние на постоянно търсене на индивидуалното щастие в духовните преживявания, в индивидуалната етика и най-вече в любовта, но прекалено високите му изисквания го вкарват в състояние на перманентна неудовлетвореност, на екстремни крайности и на ексцесии, на вечно незадоволено желание всичко да бъде “все повече и все по-далеч”.
Какво представлява парадоксалния и тревожен характер на хипермодерната личност, според Жил Липовецки може да се онагледи с романите на Фредерик Бегбеде и с многообразни примери от киното, рекламата, рок музиката
[/lang_bg]

Някои лекции на Петър Канев

Пътуващи семинари:
Белоградчишката крепост Калето

В село Белимел, община Чипровци

В Драгалевския манастир

Семинар "Непознатата Витоша" в хижа Звездица

В село Кладница, община Перник

Лекции:

Телевизионни предавания:




Петър Канев-Нова наука, научна и религиозна етика



[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=vTtNSOMWoiE[/youtube]

Този разговор беше вдъхновен от работата по нова книга "Религията като екология" на гл. ас. д-р Петър Канев (Секция Антропологически изследвания към ИИОЗ при БАН, КИА Пловдив, Образователен център за практики на устойчиво развитие "Място за бъдеще" към СГС-Щастливеца) и беше осъществен в предаването на свещеник Венцислав Илиев "Църквата на мълчанието" по телевизия СКАТ през месец май 2012 г. като предизвика голям интерес от страна на зрителите.

събота, 26 май 2012 г.