ІІ. ЧАСТ Късче лента
Един спомен от казармата
който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!
Един спомен от казармата
който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!
* * *
Дружба
9.VIII.1991
(молитва)/акварел без бои/
Свободата зад решетките -
Сивотата в шаренията,
празнотата в любовта Ни
Самотата във целувките ни,
Студът в разискрения огън
Безличието във лицата Ни
Самотността във самотата ни,
Милиардите светлинни години
разстояния помежду ни,
когато сме на само милиметър
разстояние
Бездушието във душите ни,
безплътността в плътта на
Безсилието в силите ни
Липсата на хора в хората,
Казармата извън казармената порта
мразя тази празна стая
Мразя този акварел без бои,
море без сол и водорасли,
убит делфин...
Проклинам!
Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент - . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.
Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити - като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне…
ІІ. ЧАСТ
Късче лента
Един спомен от казармата
който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!
Дружба
9.VIII.1991
(молитва)/акварел без бои/
Свободата зад решетките -
Сивотата в шаренията,
празнотата в любовта Ни
Самотата във целувките ни,
Студът в разискрения огън
Безличието във лицата Ни
Самотността във самотата ни,
Милиардите светлинни години
разстояния помежду ни,
когато сме на само милиметър
разстояние
Бездушието във душите ни,
безплътността в плътта на
Безсилието в силите ни
Липсата на хора в хората,
Казармата извън казармената порта
мразя тази празна стая
Мразя този акварел без бои,
море без сол и водорасли,
убит делфин...
Проклинам!
Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент - . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.
Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити - като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне…
ІІ. ЧАСТ
Късче лента
Един спомен от казармата
който изяснява усещането за помията, или на научен език: как момчето става циник, а циникът – шизофреник. Мила държаво!
1. “В клипът на живота собствен…”
Мрак. Първо гъст мрак. Плътен и лепкав като течност. По-жив, по-черен и материален от всеки мрак, който е усещал някога. И оглушаваща тишина. После постепенно… Сякаш лек вятър постепенно издухва тишината, както вечерният вятър издухва облаци, замъглили здрачаващо се небе. И тишината е изместена от далечен звук на разбиващи се вълни. Все по-близък и по-близък, докато накрая стане гръмовен и пищи като микрофония в ушите. И тогава изведнъж звукът изчезва като отрязан с нож, но с това се вдига и завесата на мрака.
Бели светлини. Бели облаци мъгла. Постепенно мъглата се разкъсва и започват да се различават силуети.
В завеса от неясни разместени мигове, Огнян постепенно различава собственото си тяло. Искрици съзнание една по една се връщат и той отново може да съобразява в плаващия си сън. Яснотата се връща заплашително и образите стават противно-ярки. Огнян разбира, че се рее и се блъска в стените, издигнат като балон в някакъв тясна и ниска таванска стаичка. Точно под себе си, той разпознава самия себе си, омотан в смачкани бели чаршафи. Но всичко изглежда някак странно. Тялото, неговото собствено тяло, останало омотано долу в чаршафите му се вижда някак чуждо и противно, дори отвратително. Струва му се и че цялото е мокро не от пот, а от някаква бляскава слуз, нещо като плацента под хирургически прожектор. Тънка светла нишка свързва летящия балон на личността му, която се блъска в белия варосан таван с изпразненото му като изоставена черупка на охлюв мокро тяло.
Но Огнян ясно вижда как бие сърцето му долу в гърдите му – съвсем бавно и накъсано – може би веднъж в минута, или поне така му се струва в съня. Но бие. Бие. Все пак бие! Тупти.
Наоколо Огнян разглежда малката стаичка от тавана. Голямото легло, масата, тоалетката, мивката, гардеробчето, шкафа... На масата лежи някакъв лист хартия. Сякаш целият подгизнал в кръв… Капандурата е леко повдигната – през нея блестят първите зеленикави зари на новото утро…
Напразни са опитите на Огнян да уцели дупката на открехнатата капандура. Блъскайки си в стените в хаотични движения, като затворена в буркан муха, Огнян случайно нацелва огледалото над мивката. И изненадващо усещане - хлътва в него, потъва като във водите на бистър поток. След миг разбира, че вече се намира от другата страна на огледалото- като в приказката за Алиса – и гледа тялото си и стаичката вече не от тавана, а през стъклото от обратната страна на огледалото - като през замъглен прозорец.
В този миг внезапно Огнян изпитва смразяващ страх, който бързо прераства в ужас и паника. Чува като отмерен такт на гръмовен тъпан ударите на сърцето си от другата страна на люка. Те го викат! Зоват го! Той трябва да се върне! Не може да остане тук!
И започва да блъска с юмруци по стъклото. В първия момент стъклото хлътва като мека ципа и не може да се отвори или пробие. Но след още един миг се чува трясък. Малка дупка като от куршум се е пробила в средата на огледалото и Огнян прокарва ръка през нея и улавя светлата нишка, която все още го свързва със заспалото му противно тяло.
Личността на Огнян се мъчи да се измъкне, като алпинист по светлия конец, но сякаш нещо го разсича на две като стъклена гилотина и за момент искрите на съзнанието се оказват в някакво междинно състояние по средата на самата лъчаща нишка. Оглежда се и с почуда установява как лицата му са се раздвоили. Едно лице на Огнян го гледа с широко отворени страшни очи от огледалото, а другото спи и похърква в смачканите чаршафи на леглото. Съзнанието политва към онази част от Огнян, която е все още в леглото, но другата му алтернативна личност, която вече дори се усмихва, отказва да излезе вън от огледалото. Очевидно ще си остане там. Но нищо! Няма значение. Огнян трябва да бърза! Ударите на сърцето му стават все по-разбъркани, неспокойни, СТИХВАЩИ!...
Огнян вижда как се приближава към затворените си спящи и трептящи очи и с едно тихо изпукване влиза в тях и попада отново в собствения си телесен мозък. Но другата част от него, дали не по-добрата?- тя остава зад пропуканото огледало над мивката. Това няма значение. Огнян вече е скъсал връзката с тази негова алтернативна личност и сега е изцяло в самия себе си. Но кой от двамата е самият себе си?
Както и да е. Ясно, че са и двамата, но сега той е в отсамния, сигурния, крепостта на живото си тяло. Живото си? Докога.
Отново го поглъща мрак. Но този път това е тъмен тунел. Той скоростно се движи по него към някаква светла точка. Плашещо, ослепително светла. Да закрие ли очи? Боли го от това! Плаши го!
Сблъсък – и пред него се е изправила безкрайна висока стена, през която струи светлината. Но откъде? Една малка вратичка се е открехнала пред него в стената, но той е твърде голям, за да се вмъкне през нея. Също като в Алиса в страната на чудесата. Но стената е още по-плашеща и ужасяваща от болезнената светлина отвъд и от уплаха и ескалиращ ужас - паника, Огнян започва да се блъска във малката портичка, опитвайки се да влезе в нея като камила през иглено ухо.
В сънищата стават странни чудеса. По някакъв чудат начин Огнян успява да се промуши през вратата, както правят октоподите, като се мушкат през съвсем тесни отвори. Сигорно самият той е октоподът. В този миг той е октопод. Октопод! Ослепителната светлина го поглъща и за част от мига го обзема безкрайно вълнуващ и екзалтиран трепет и му се прищява да плува, да лети, да вика, да пее, да се смее от все сърце! От кога не се е смял от все сърце! Било е преди пубертета, със сигурност.
Но изглежда в светлото море никой не харесва октоподите – те са мекотели – и ... Три огнени светло-бели кълба се засилва към него и го блъскат с все сила…
Но изглежда в светлото море никой не харесва мекотелите -Три огнени светло-бели кълба се засилва към него и го блъска с все сила, и го изхвърлят навън през вратата и обратно през черния тунел в посока черупката на главата му!
Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.
Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в късчето филмова лента на някакъв неотдавнашен спомен.
Странно нещо са спомените понякога. Особено насън. Всичко се повтаря като сутрешното повторение на филма по Канал 1, но сега с отчетлива яснота, много по-ясно и по-живо от първата прожекция на първичното реално изживяване.
Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… - - - А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!... Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!... Гадост!...
2. Конят
“Horses in my dream…”
P. J. Harvey
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.
и искаш да крещиш в небето,
да бръкнеш във луната,
да пиеш от слънцата,
да плуваш във мъглата,
във водата на облаците,
да блъскаш в небесата
да политаш,
но те са свити като свитък
и закопчани на колана ти военен -
о, свиден дар от първия ни ангел -
Сатанаил -
Там прах се вдига на неизмерими облаци и шибва в очите
слънцето просветва червено като ядрен взрив. Хвърля жълто-оранжеви кървави
петна по стените. Прозорците падат. Таванът се разкапва, разпуква се и рухва –
руква кална вода като в баня. После огромни скакалци, нощни пеперуди, водни
кончета. Бръмбари колкото длан, пълчища мравки, по-големи от плъхове. Блатата
изригват невидима смрад. Затъмнение. И призраци ми прошепват: «Тук някога бе
бойно поле и пак ще е ще е ще е ...» Безумни тенеци се хилят злобно в
мрака. А в Сърбия — война - бях там - във телевизора - И докато изстрелва
телевизорът онези огнени слова като трасиращи патрони в мойта гръд усещам
раната ръка дълбока в дроба ми, във белия ми дроб: и мисля си за океани: И в
клетка на нощта днес тигърът си спомня за морето...
и мъртвите са
морските риби. Напред, болни! Напред!
Останаха спомени като стари снимки. Лабиринтът е безкраен, но ние стигнахме до
края му. Сега ни тресе треска, защото сме войници, и защото видяхме как Смъртта
сече дърва с брадва и си търси в окопите фасове...
Напред!
Ние сме войниците на замръзналия дивеч.
Ние си мием ръцете с кални секунди.
Ние си мием зъбите с ръждясали години.
Ние имаме пушки от виолетово търпение,
които влизат във душлшата на калта-шни-кофф
Ние сме войниците, бойците, партизаните,
септемврийците с глави отрязани,
които крачат по сивите листове
на увяхнали устави
Ние сме атеистите в празната църква на фразите.
Ние сме поклонниците на сивия фалш на буквите
Ние сме обувките
на великия везир:
Ние сме войниците на виолетовата мърша:
«Който не живее — не трябва да умре!»
Ние си мием ръцете с кални секунди.
Ние си мием зъбите с ръждясали години.
Ние сме откривателите на нов двигател:
PERPETUM
БЕЗRАЗЛИЧИЕ
Ние сме винтчетата на окапалите зъби
Нашето нищо достигна границата плюс безкрайност
Ние сме точка, издължена в една права
Ние сме маршеруването
Ние сме мършеруването
Ние сме мършеруващото
Нищо.
Ние сме войниците.
Замръзналият.
Дивеч.
.
....
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск. Отвращението се смесва с раболепно сладостно чувство за завръщане у дома – в родния дом, където се грижат за теб и не, не е необходимо да предприемаш никакво самостоятелно действие или лично да носиш отговорност за себе си.
Вятър, мърсотия и облаци прах кръжат като охранени лами над и из военното градче в падината, в полето – всички мърсотии се трупат в тази падина.
Военните тук са преобладаващото население, ако не се броят циганите. Тези военни са изпратени от противоположния край на страната и живеят в сиви бетонени блокове, откъснати от всичко, което би могло да им бъде родно, или поне интересно.
Градчето е опасано от стените на множество казарми. Като с Китайска стена. Сигурно за това войниците открай време го наричат “Китай”.
Тези казарми са мястото, където в пълното си великолепие царуват царица и цар- Гротеската и Абсурдът на Абсурда.
Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент - . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.
Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити - като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне.
Няма нищо по-ужасяващо то мъжката хистерия, сплав от отчаяние, цинизъм и безумие.
Всичко тук е Всичко тук е еднакво.
еднакво.
Всичко тук е еднакво. Всеки ден от това противоестествено затворничество се вписва в мимиките и жестовете на тази еднаква тълпа. Тълпа клонинги, наброяваща около 700 души. 700 души, разпределени в 7 общи спални.
На плаца пред входа новобранци метат една огромна локва като вкарват с метли в лопатки водата, изсипват я в кофи и я пренасят в съседната локва. Тази дейност се извършва обикновено, когато вади пороен дъжд, но днес, незнайно защо, продължава и по слънчево време.
Там на плаца. На плаца някаква рота търчи в кръг - войниците тичат с табуретки на главите си, а двама ефрейтори бягат, гушнали маса и телевизор. Старшината свирка със свирка.
На плаца. Пред входа на спалното помещение войници разграбват храната, която родителите на някакъв новобранец са му оставили след свиждането – “бомба”.
Някъде встрани старите кучета разбиват асфалта и бетона с кирки и лопати. На шест метра от тях има друг подобен ров, само че засипан. Оказало се, че измерванията за канала били грешни и трябвало да го засипят и да копаят наново. Впоследствие ще се окаже, че и този път измерванията са грешни и каналът трябва да мине не през бетона и през асфалтирания плац, а през лехата с розите.
Сградите на спалните помещения очевидно също са неправилно проектирани – грозно разкривени, макар че е трудно да се каже какво сложно има в проектирането на един тъмно-сив паралелепипед. Още по-неправилно е проектирана канализацията, поради което от лазещите над стълбите тръби непрекъснато капят лайна от тоалетните.
Впрочем същото е положението и в тоалетните на спалните помещения. Плочките в тези тоалетни непрекъснато се мият с маркуч от новобранците дневални, поради което са покрити с особена смес. От вода и сперма.
Спалното помещение на ротата на “корейците” в “Китай”, към която принадлежи Огнян е в края на коридора. Вратите липсват, защото ротният командир старши лейтенант Виден Жанов е заповядал да бъдат демонтирани, тъй като е открил дупки, през които дневалните наблюдават кога ще дойде проверка, за да дадат знак на старите войници да скрият ракията и да загасят телевизора. Печката тип “циганска любов” в спалното помещение липсва, защото “Пънкарят” от “Софето”, след като си дойде веднъж пиян от отпуск, има неблагоразумието да я ритне с все сила. Металът на горката печица, нажежен до бяло от горящите вътре въглища, гуменки, боя за обувки, нафта и дзифт, веднага подаде и се изкриви неузнаваемо, а кюнците звучно рухнаха в огромно кълбо гъсти и зловонни сажди, примесени с облаци силно-отровен дим. Ротният командир старши лейтенант Виден Жанов изиска от войника нова печка. Нова печка нямаше цяла зима и ротата спа на студено – без печка и без врати на спалното помещение – цяла зима. Старите войници разграбиха всички вълнени одеала тип МО от леглата на новобранците и цяло чудо беше, че никой от последните не загина от премръзване.
Старши лейтенант Виден Жанов. Едно жалко, но нахъсано в безмерната си и никога нестихваща злоба кльощаво комплексирано дребно и противно същество. Приличаше на карикатура на Буратино – прашна съсухрена кукла на конци с крайници на паяк сенокосец. Като го гледаше човек имаше чувството, че единствено разпалената му до манящина злоба караше дървеното му телце да се движи в нестройни и некоординирани конвулсии, вирваше чипото му проклето носле и облещваше воднисто-сивите му празни очета. Или може би някакво друго невидимо Зло, извън собствената му избледняла и чезнеща същност – Зло, безкрайно сиво, безлично, досадно, монотонно, празно, безинтересно и бюрократично – дърпаше като неврастенична ръка оплетените тънки конци на тази тлееща марионетка и подхранваше доживот батериите в малката тенекиена главица на този провалил се и нескопосан експериментален андроид, спуснат тук от някой провинциален окръжен център на МО или на НЛО.
Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого…
Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого. Дневалните бяха в тоалетните. Единият се къпеше с ледена вода с маркуча за почистване на тоалетната (ротният командир старши лейтенант Виден Жанов беше забранил на “корейците” да посещават банята до второ нареждане – мярка за “заздравяване на дисциплината” в ротата), а другият дневален переше с подобен маркуч панталона си. Останалите “корейци” бяха или в гарнизонен отпуск или във видеозалата – част от бившата конюшна на някогашния царски кавалерийски полк.
Вече ставаше време за обяд и част от ротата се събираше на плаца. Тон за песен. Песента беше “Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо, сбогом майко, сбогом татко” и т.н. Марш към столовата.
Столовата беше също част от бившата конюшна на някогашната царска кавалерия. А днес там отново влязоха новите пост-социалистически кавалери. Останките от храната се разграбваха бързо – свинско със кисело зеле. Всъщност бутът и плешката на свинята по неписан закон изчезваха още в артелното и се озоваваха във фризера на съпругата на началника на поделението подполковник Коста Иванов. Останалият офицерски състав също се сдобиваше с по някоя пържола – особено дежурния офицер. По-оправните сержанти докопваха също по нещо – поне бекона. С останалото месо дежурните в артелната войници се надънваха до припадък, но все пак благородно оставяха по някой недооглозган кокал, а същото така недооскубаната четина, съсирените парчета кръв, ушите, очите, дзурлата, мозъка, дреболиите, опашката и свинските копитца. Тази отбрана и богата на протеини храна се смесваше в отдавна немитите казани с онези именно буркани кисело зеле, които вече се бяха развалили и не можеха да бъдат подходящи за военновременния запас в склада. Тази питателна смес леко алангле се поднасяше в столовата. А там дневалните също имаха своите надлежни задължения – месото и кокалите биваше надлежно разпределено по местата на старите войници и на самите дневални, а новобранците имаха честта да се нахранят до насита с прекрасно прясно-мухлясало (впрочем мухълът съдържа ценен за редица болести антибиотик-пеницилин) прокиснало кисело зеле и обилно количество мазна вода.
Но какво говорим! Съвсем пропуснахме да споменем, че българският войник винаги се храни с първо, второ и трето, като всеки културен европеец! Впрочем в супата – пача – често имаше и американско, при това – холивудско! влияние. Твърде често в общия казан можеше да се наблюдават сцени, буквално изкопирани от втория филм за Индиана Джоунс – от мазната мръсно-бяла чорба току-изплуваше някое облещено свинско око или рунтаво, зацапано с кръв и помия парченце четина.
“Да чувам само лъжици!” – всеки път крещеше дежурния офицер като сигнал за започване на храненето в този нов храм на обречените в тази тъмна Индия. Пък и нямаше какво друго да се чува, предвид, че единствените прибори бяха само кривите чугунени лъжици, тъй че всички полезни войнишки ястия трябваше да се консумират само посредством лъжица.
Импровизираната на времето от румънски войници по време на руско-турската война сграда на конюшната (днес столова) солидно се разпадаше. Духаше вятър и огромни парчета мазилка (много полезна срещу хепатита вар) периодически валяха в т.нар. супи.
След като всички се наобядваха, тръгнаха към видеозлата – продължението на царския кавалерийски конен обор. Тази бивша част от конюшната почти нямаше покрив и стени – на тяхно място находчивите и изобретателни военни бяха заповядали да се заковат картони за яйца.
Даваха “Дива орхидея”…
Даваха “Дива орхидея”. Това, което си спомняше Огнян от филма беше нещо безкрайно синьо, синьо-виолетово, теменужено, преситено, преситено с тъга. Лепкава тъга. Мъка. Отчаяние. Постепенно всичко се просмуква в синкавата меланхолия, в ослепително син сплин. Празно. Празно. Животът е празен като вятъра. Всяко очарование е лъжовно – под него грозно прозира простата истина – всичко, всичко е импотентно – животът, човекът, небето, земята, водата, вятърът… И всичко е вятър, и прах. Някога в прастарите времена на детството, в античните времена на първото влюбване, нещата сякаш имаха смисъл – дори и илюзиите, и лъжите… Но това е само заглъхващ спомен. И всичко смислено вече е мъртво. То няма да се събуди. Чувствата спят. спят. Само последното чувство за края остава – спотаено дълбоко в синята вода на душата му. Чувство на смърт и безсмислие. Чувство на самоубийство. Като Пеньо Пенев: “Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана с тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна уморения ден догорява плаче вятърът сбогом навеки свечерява сега свечерява над смълчаните бели пътеки всеки своя пътека си има всяка бърза и търси човека и аз имах пътека любима И АЗ НЯКОГА ИМАХ ПЪТЕКА още крачка и ето го края извървяна е тя извървяна имах всичко и всичко загубих НЯМА ЩАСТИЕ ЩАСТИЕ НЯМА и най-милото ще отмилее и най-близкото става далечно всеки огън гори догорява никой извор во век не извира туй което цъфти прецъфтява туй което се ражда УМИРА”. Не. Няма път за никъде. Няма цивилен живот. Няма цивилизация. Няма свобода. Животът е безкрайна казарма. Всичко е сивият бетон, казармената стена. Няма надежда. Само сивото на бетона и синьото на завършека. Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…
Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив на конюшната-видеозала. Пада мазилка, кълчища, вар, слама… Сред рухващите картони за яйца и свистящия вятър пред синия екран на “Дива орхидея”… И тази сцена се вряза като кинжал в паметта на Огнян. Никога не можем да си обясним защо именно сме запомнили нещо – наглед незначителна картина, някакво мимолетно видение – защо точно това, а не друго? Може би в него имаше някакъв скрит смисъл, който човешкото съзнание никога не ще може да разгадае… А може би това беше просто игра на случайностите – случайно съвпадение с някакво мимолетно настроение в мозъчните клетки, врязало се тях също толкова произволно като тиражите на спорт тото. Смятаме го за важно, защото виждаме себе си като нещо велико, направо величествено, изключително и неповторимо, а всъщност сме толкова “величествени” и неповторими, колкото всяка муха, случайно попаднала между двете стъкла на прозореца…
Да, очевидно е! Очевидно е!
Очевидно е, че една година служба е предела, след който някои войници започват да откачат.
Първоначално Огнян го удари на клептомания. Той крадеше кепета, кубинки, кремове за бръснене, книги, компоти, нафта, бурмички и болтове. Краденето се превърна в незатихваща страст, в нескончаема мания. После го обхвана апатия. Повдигаше му се от всичко. Престана да краде. Изливащата се отвсякъде и навсякъде в поделението зловонна кисела гадна помия обхвана и душата му. Сърцето му заприлича на свинарника на поделението. Чувствата му се давеха и потъваха в дълбоките помийни ями зад кухнята. Арестантите почистваха тази зеленясала маса като я изхвърляха с лопати в големи контейнери, натоварени в една каруца. Дръгливият кон бавно я откарваше за храна на свинете, но помията никога не свършваше, никога не намаляваше, а сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден.
Да, караше я дръглив кон. Но чувства нямаше. Техните зачатъци бързо потъваха в помията и задушените им мъртви останки изплуваха в безличната, бълбукаща, подобна на океан от повърня, кисела маса.
Дръгливият кон също беше луд. Понякога той тропаше в главата на Огнян и искаше да излезе. Тогава боецът чувстваше как помията се повдига и напира в него и ужасно много му се гадеше, но той беше от тези хора, които не могат да повръщат – така гаденето преминаваше в кошмарни неописуеми спазми, които задавяха цялото му мобилизирано и отвратено същество. Това същество се наричаше господин Редник.
Същата вечер ротата трябваше да е караул. Огнян беше на първи пост – в щаба – пазител на знамето. В караулното имаше телефон пред леха с рози. На Огнян му се стори, че кабелът на телефона и розите започват да се клатят всеки път, когато ги погледне. Опита този номер няколко пъти, но внезапен страх изведнъж го накара да спре и да се обърне. Може би зад себе щеше да види някой. Някой демон. Него го нямаше. Изщракаха предпазителите на автоматите и пробният изстрел – да не би в цевта да е останал патрон. Караулът потегляше.
Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… - - - А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!... Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!... Гадост!...
Караулът потегляше. Огнян се приготви. Разводачът поведе останалите войници. Минаха покрай стената на поделението. Стената на поделението. Осеяна с множество поеми и мантри из войнишкия фолклор, както и със своеобразни илюстрации, може би към “Кама Сутра”, стената периодически се варосваше наново, за да не излага Първа Българска Армия пред генералите, идващи от София на проверка. Някой беше написал върху скоро варосаната стена: “Замазвайте, замазвайте, но не можете да замажете войнишката душа. УВО 92!” Малко по-встрани беше изрисувана голата маха, танцуваща. Рисунката бе издържана в наивистичен маниер, с елементи на късен кубизъм. По-встрани: вероятно сатир и нереида в хиерогамия - сакрално съвкупление с подчертано натуралистически елемент в стилово отношение. Следваше символистична рисунка – фалос: символ на плодородието и надпис: “Кур за вас, фуражки! Уво 91!” Приложение: известната поема: “Черен влак се композира от Китай за София” и т.н. Тук маршрутът на часовите се отклони от стената и потегли към щаба.
Огнян зае поста си. Носеше си книга.
Огнян зае поста си. Носеше си книга – “Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Чете с уши, винаги на щрек за проверки от дежурния офицер и готов всеки миг да скрие книгата в торбата с противогаза. Доспа му се ужасно. Към полунощ манстурбираше пред знамето, за да не заспи. Не можеше обаче да пусне сперма, защото тя щеше да оцапа или червеното кадифе на героичния боен флаг с везано лъвче, телефонен апарат и две светкавици – символ на свързочните войски, или щеше да подмокри униформата му – нещо доста неприятно в среднощния хлад, а и с оглед, че трябваше после сам да си изпере петното от семенната течност. Вече определено не му се спеше, но това, че не можеше да свърши след манстурбацията го изнерви пределно. Ръцете го засърбяха болезнено дълбоко в ставите на китките, очите му засмъдяха, косата му се наелектризира, а членът му недоволно запулсира и се сви в средата в някаква пареща потискаща конвулсия – подобен на смачкан плужек. Към един дойдоха да го сменят.
Оказа се, че тоя караул е бил ужасен. Редник Шмекеров стрелял без да иска с автомата, който се оказал със забравен патрон в цевта и насмалко да уцели редник Таралежков на висшката. Редник Христакев от телефонната рота бил залян по невнимание с киселина от акумулатор и ослепял с едното око, а старшина Подуев от ремонтната рота изпаднал в кома, след като по невероятен начин от колелото на камиона изхвърчала джантата право в слепоочието му, старшината загубил съзнание и веднага след това бил премазан от същия камион. Шофьорът на камиона замина за дисциплинарната рота в Плевен (3000 усмивки), от където, след военния съд, щели да го прехвърлят в затвора.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин.
Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.
Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в някакъв неотдавнашен спомен.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин – средство, с което някои се дрогираха. В края на краищата изпи 6 таблетки с чаша ракия. Седеше до печката и четеше “Бхагават Гита”. Древните индуски воини оживяваха пред очите му и започваха ужасяващи сражения в кървави цветове и бойна музика. Той остави книгата. Цветовете се избистриха. Пространството се разшири. В един миг му се стори, че може да наблюдава цялото поделение от птичи поглед и да прониква в мислите на войниците. Беше по-скоро от недоспиването. Хапчетата не му действаха. Видя мислено мършавия кон. Някакви злокобни сенки го яхаха и проникваха като течност в изпосталялата му плът. Цялото поделение се изпълни със сенки. Беше свитата на богинята Кали от индийския епос. Демони и бесове бродеха като безплътни сенки из цялото поделение и се вселяваха в който си поискат. Т.е. във всички. От тук нататък някаква част от съзнанието му следеше като ренгеноскоп злокобните сенки – чак до края на откачените събития от следващите няколко дни.
Караулавите се завърнаха в спалното.
Караулавите се завърнаха в спалното. По устав им се полагаха няколко часа сън. Сънят не се състоя. Редник Ицов от Раднево бе разбил вратата на канцеларията на ротния Виден Жанов ...
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск.
Особено е усещането, когато си влизаш обратно в казармата, след като за първи път от 10 месеца си бил за 10 дена в домашен отпуск. Отвращението се смесва с раболепно сладостно чувство за завръщане у дома – в родния дом, където се грижат за теб и не, не е необходимо да предприемаш никакво самостоятелно действие или лично да носиш отговорност за себе си.
Вятър, мърсотия и облаци прах кръжат като охранени лами над и из военното градче в падината, в полето – всички мърсотии се трупат в тази падина.
Военните тук са преобладаващото население, ако не се броят циганите. Тези военни са изпратени от противоположния край на страната и живеят в сиви бетонени блокове, откъснати от всичко, което би могло да им бъде родно, или поне интересно.
Градчето е опасано от стените на множество казарми. Като с Китайска стена. Сигурно за това войниците открай време го наричат “Китай”.
Тези казарми са мястото, където в пълното си великолепие царуват царица и цар- Гротеската и Абсурдът на Абсурда.
Влизаш отново вътре. София, Южният парк, морето, курорта “Дружба” отново са зад тебе, затварят ги зад теб със затварянето на казармената порта, като последната страница на любима книга от библиотеката, която няма как да прочетеш отново, като избледняването на дълбок тъжен сън, от който не искаш да се разбудиш. Но будилникът грозно звъни… И с първите крачки обратно върху казармените плочки… И като влезеш – в първия момент - . Всички войници, съвойници, които до преди 10 дни са ти се виждали нормални и близки, сега ти се струват обезумели, чужди, еднакви – като излени от калъп.
Подивели, мръсни, разпасани, брадясали клонинги – в очите им се чете безумието на хищник, затворен в клетка. Погледите им блуждаят. Очите на всички изглеждат светли, измити - като избледняло мастило на жълта хартия. Усмивките им се гърчат в нездрава гримаса. Резки движения. Хистеричен кикот, празни оцъклени зеници. Подвикванията и хилежът им карат Огнян неволно да настръхне.
Няма нищо по-ужасяващо то мъжката хистерия, сплав от отчаяние, цинизъм и безумие.
Всичко тук е Всичко тук е еднакво.
еднакво.
Всичко тук е еднакво. Всеки ден от това противоестествено затворничество се вписва в мимиките и жестовете на тази еднаква тълпа. Тълпа клонинги, наброяваща около 700 души. 700 души, разпределени в 7 общи спални.
На плаца пред входа новобранци метат една огромна локва като вкарват с метли в лопатки водата, изсипват я в кофи и я пренасят в съседната локва. Тази дейност се извършва обикновено, когато вади пороен дъжд, но днес, незнайно защо, продължава и по слънчево време.
Там на плаца. На плаца някаква рота търчи в кръг - войниците тичат с табуретки на главите си, а двама ефрейтори бягат, гушнали маса и телевизор. Старшината свирка със свирка.
На плаца. Пред входа на спалното помещение войници разграбват храната, която родителите на някакъв новобранец са му оставили след свиждането – “бомба”.
Някъде встрани старите кучета разбиват асфалта и бетона с кирки и лопати. На шест метра от тях има друг подобен ров, само че засипан. Оказало се, че измерванията за канала били грешни и трябвало да го засипят и да копаят наново. Впоследствие ще се окаже, че и този път измерванията са грешни и каналът трябва да мине не през бетона и през асфалтирания плац, а през лехата с розите.
Сградите на спалните помещения очевидно също са неправилно проектирани – грозно разкривени, макар че е трудно да се каже какво сложно има в проектирането на един тъмно-сив паралелепипед. Още по-неправилно е проектирана канализацията, поради което от лазещите над стълбите тръби непрекъснато капят лайна от тоалетните.
Впрочем същото е положението и в тоалетните на спалните помещения. Плочките в тези тоалетни непрекъснато се мият с маркуч от новобранците дневални, поради което са покрити с особена смес. От вода и сперма.
Спалното помещение на ротата на “корейците” в “Китай”, към която принадлежи Огнян е в края на коридора. Вратите липсват, защото ротният командир старши лейтенант Виден Жанов е заповядал да бъдат демонтирани, тъй като е открил дупки, през които дневалните наблюдават кога ще дойде проверка, за да дадат знак на старите войници да скрият ракията и да загасят телевизора. Печката тип “циганска любов” в спалното помещение липсва, защото “Пънкарят” от “Софето”, след като си дойде веднъж пиян от отпуск, има неблагоразумието да я ритне с все сила. Металът на горката печица, нажежен до бяло от горящите вътре въглища, гуменки, боя за обувки, нафта и дзифт, веднага подаде и се изкриви неузнаваемо, а кюнците звучно рухнаха в огромно кълбо гъсти и зловонни сажди, примесени с облаци силно-отровен дим. Ротният командир старши лейтенант Виден Жанов изиска от войника нова печка. Нова печка нямаше цяла зима и ротата спа на студено – без печка и без врати на спалното помещение – цяла зима. Старите войници разграбиха всички вълнени одеала тип МО от леглата на новобранците и цяло чудо беше, че никой от последните не загина от премръзване.
Старши лейтенант Виден Жанов. Едно жалко, но нахъсано в безмерната си и никога нестихваща злоба кльощаво комплексирано дребно и противно същество. Приличаше на карикатура на Буратино – прашна съсухрена кукла на конци с крайници на паяк сенокосец. Като го гледаше човек имаше чувството, че единствено разпалената му до манящина злоба караше дървеното му телце да се движи в нестройни и некоординирани конвулсии, вирваше чипото му проклето носле и облещваше воднисто-сивите му празни очета. Или може би някакво друго невидимо Зло, извън собствената му избледняла и чезнеща същност – Зло, безкрайно сиво, безлично, досадно, монотонно, празно, безинтересно и бюрократично – дърпаше като неврастенична ръка оплетените тънки конци на тази тлееща марионетка и подхранваше доживот батериите в малката тенекиена главица на този провалил се и нескопосан експериментален андроид, спуснат тук от някой провинциален окръжен център на МО или на НЛО.
Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого…
Денят беше неделя и в спалното помещение на “корейците” Огнян не завари никого. Дневалните бяха в тоалетните. Единият се къпеше с ледена вода с маркуча за почистване на тоалетната (ротният командир старши лейтенант Виден Жанов беше забранил на “корейците” да посещават банята до второ нареждане – мярка за “заздравяване на дисциплината” в ротата), а другият дневален переше с подобен маркуч панталона си. Останалите “корейци” бяха или в гарнизонен отпуск или във видеозалата – част от бившата конюшна на някогашния царски кавалерийски полк.
Вече ставаше време за обяд и част от ротата се събираше на плаца. Тон за песен. Песента беше “Партизан за бой се стяга, мята пушка на рамо, сбогом майко, сбогом татко” и т.н. Марш към столовата.
Столовата беше също част от бившата конюшна на някогашната царска кавалерия. А днес там отново влязоха новите пост-социалистически кавалери. Останките от храната се разграбваха бързо – свинско със кисело зеле. Всъщност бутът и плешката на свинята по неписан закон изчезваха още в артелното и се озоваваха във фризера на съпругата на началника на поделението подполковник Коста Иванов. Останалият офицерски състав също се сдобиваше с по някоя пържола – особено дежурния офицер. По-оправните сержанти докопваха също по нещо – поне бекона. С останалото месо дежурните в артелната войници се надънваха до припадък, но все пак благородно оставяха по някой недооглозган кокал, а същото така недооскубаната четина, съсирените парчета кръв, ушите, очите, дзурлата, мозъка, дреболиите, опашката и свинските копитца. Тази отбрана и богата на протеини храна се смесваше в отдавна немитите казани с онези именно буркани кисело зеле, които вече се бяха развалили и не можеха да бъдат подходящи за военновременния запас в склада. Тази питателна смес леко алангле се поднасяше в столовата. А там дневалните също имаха своите надлежни задължения – месото и кокалите биваше надлежно разпределено по местата на старите войници и на самите дневални, а новобранците имаха честта да се нахранят до насита с прекрасно прясно-мухлясало (впрочем мухълът съдържа ценен за редица болести антибиотик-пеницилин) прокиснало кисело зеле и обилно количество мазна вода.
Но какво говорим! Съвсем пропуснахме да споменем, че българският войник винаги се храни с първо, второ и трето, като всеки културен европеец! Впрочем в супата – пача – често имаше и американско, при това – холивудско! влияние. Твърде често в общия казан можеше да се наблюдават сцени, буквално изкопирани от втория филм за Индиана Джоунс – от мазната мръсно-бяла чорба току-изплуваше някое облещено свинско око или рунтаво, зацапано с кръв и помия парченце четина.
“Да чувам само лъжици!” – всеки път крещеше дежурния офицер като сигнал за започване на храненето в този нов храм на обречените в тази тъмна Индия. Пък и нямаше какво друго да се чува, предвид, че единствените прибори бяха само кривите чугунени лъжици, тъй че всички полезни войнишки ястия трябваше да се консумират само посредством лъжица.
Импровизираната на времето от румънски войници по време на руско-турската война сграда на конюшната (днес столова) солидно се разпадаше. Духаше вятър и огромни парчета мазилка (много полезна срещу хепатита вар) периодически валяха в т.нар. супи.
След като всички се наобядваха, тръгнаха към видеозлата – продължението на царския кавалерийски конен обор. Тази бивша част от конюшната почти нямаше покрив и стени – на тяхно място находчивите и изобретателни военни бяха заповядали да се заковат картони за яйца.
Даваха “Дива орхидея”…
Даваха “Дива орхидея”. Това, което си спомняше Огнян от филма беше нещо безкрайно синьо, синьо-виолетово, теменужено, преситено, преситено с тъга. Лепкава тъга. Мъка. Отчаяние. Постепенно всичко се просмуква в синкавата меланхолия, в ослепително син сплин. Празно. Празно. Животът е празен като вятъра. Всяко очарование е лъжовно – под него грозно прозира простата истина – всичко, всичко е импотентно – животът, човекът, небето, земята, водата, вятърът… И всичко е вятър, и прах. Някога в прастарите времена на детството, в античните времена на първото влюбване, нещата сякаш имаха смисъл – дори и илюзиите, и лъжите… Но това е само заглъхващ спомен. И всичко смислено вече е мъртво. То няма да се събуди. Чувствата спят. спят. Само последното чувство за края остава – спотаено дълбоко в синята вода на душата му. Чувство на смърт и безсмислие. Чувство на самоубийство. Като Пеньо Пенев: “Тъжен залез кърви над гората като прясно отворена рана с тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна уморения ден догорява плаче вятърът сбогом навеки свечерява сега свечерява над смълчаните бели пътеки всеки своя пътека си има всяка бърза и търси човека и аз имах пътека любима И АЗ НЯКОГА ИМАХ ПЪТЕКА още крачка и ето го края извървяна е тя извървяна имах всичко и всичко загубих НЯМА ЩАСТИЕ ЩАСТИЕ НЯМА и най-милото ще отмилее и най-близкото става далечно всеки огън гори догорява никой извор во век не извира туй което цъфти прецъфтява туй което се ражда УМИРА”. Не. Няма път за никъде. Няма цивилен живот. Няма цивилизация. Няма свобода. Животът е безкрайна казарма. Всичко е сивият бетон, казармената стена. Няма надежда. Само сивото на бетона и синьото на завършека. Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив…
Вятърът свисти толкова силно, че разбива импровизирания покрив на конюшната-видеозала. Пада мазилка, кълчища, вар, слама… Сред рухващите картони за яйца и свистящия вятър пред синия екран на “Дива орхидея”… И тази сцена се вряза като кинжал в паметта на Огнян. Никога не можем да си обясним защо именно сме запомнили нещо – наглед незначителна картина, някакво мимолетно видение – защо точно това, а не друго? Може би в него имаше някакъв скрит смисъл, който човешкото съзнание никога не ще може да разгадае… А може би това беше просто игра на случайностите – случайно съвпадение с някакво мимолетно настроение в мозъчните клетки, врязало се тях също толкова произволно като тиражите на спорт тото. Смятаме го за важно, защото виждаме себе си като нещо велико, направо величествено, изключително и неповторимо, а всъщност сме толкова “величествени” и неповторими, колкото всяка муха, случайно попаднала между двете стъкла на прозореца…
Да, очевидно е! Очевидно е!
Очевидно е, че една година служба е предела, след който някои войници започват да откачат.
Първоначално Огнян го удари на клептомания. Той крадеше кепета, кубинки, кремове за бръснене, книги, компоти, нафта, бурмички и болтове. Краденето се превърна в незатихваща страст, в нескончаема мания. После го обхвана апатия. Повдигаше му се от всичко. Престана да краде. Изливащата се отвсякъде и навсякъде в поделението зловонна кисела гадна помия обхвана и душата му. Сърцето му заприлича на свинарника на поделението. Чувствата му се давеха и потъваха в дълбоките помийни ями зад кухнята. Арестантите почистваха тази зеленясала маса като я изхвърляха с лопати в големи контейнери, натоварени в една каруца. Дръгливият кон бавно я откарваше за храна на свинете, но помията никога не свършваше, никога не намаляваше, а сякаш се увеличаваше с всеки изминал ден.
Да, караше я дръглив кон. Но чувства нямаше. Техните зачатъци бързо потъваха в помията и задушените им мъртви останки изплуваха в безличната, бълбукаща, подобна на океан от повърня, кисела маса.
Дръгливият кон също беше луд. Понякога той тропаше в главата на Огнян и искаше да излезе. Тогава боецът чувстваше как помията се повдига и напира в него и ужасно много му се гадеше, но той беше от тези хора, които не могат да повръщат – така гаденето преминаваше в кошмарни неописуеми спазми, които задавяха цялото му мобилизирано и отвратено същество. Това същество се наричаше господин Редник.
Същата вечер ротата трябваше да е караул. Огнян беше на първи пост – в щаба – пазител на знамето. В караулното имаше телефон пред леха с рози. На Огнян му се стори, че кабелът на телефона и розите започват да се клатят всеки път, когато ги погледне. Опита този номер няколко пъти, но внезапен страх изведнъж го накара да спре и да се обърне. Може би зад себе щеше да види някой. Някой демон. Него го нямаше. Изщракаха предпазителите на автоматите и пробният изстрел – да не би в цевта да е останал патрон. Караулът потегляше.
Все същият, един и същи кошмар, който сънуват мъжете. Отново казармената порта, казармения двор… Натрапчив кошмарен сън… Но това не беше филмова лента. Може би само отрязък от филмова лента. Вероятно когато човек умира целият, той вижда така цялата филмова лента. Но когато умира само част от него, той вижда само един случаен отрязък от целия филм, скъсано парче от лентата… - - - А защо по дяволите трябва да е точно този скапан, противен отрязък от живота му!... Защо отново трябва да види как се повтаря цялата тази гадост!... Гадост!...
Караулът потегляше. Огнян се приготви. Разводачът поведе останалите войници. Минаха покрай стената на поделението. Стената на поделението. Осеяна с множество поеми и мантри из войнишкия фолклор, както и със своеобразни илюстрации, може би към “Кама Сутра”, стената периодически се варосваше наново, за да не излага Първа Българска Армия пред генералите, идващи от София на проверка. Някой беше написал върху скоро варосаната стена: “Замазвайте, замазвайте, но не можете да замажете войнишката душа. УВО 92!” Малко по-встрани беше изрисувана голата маха, танцуваща. Рисунката бе издържана в наивистичен маниер, с елементи на късен кубизъм. По-встрани: вероятно сатир и нереида в хиерогамия - сакрално съвкупление с подчертано натуралистически елемент в стилово отношение. Следваше символистична рисунка – фалос: символ на плодородието и надпис: “Кур за вас, фуражки! Уво 91!” Приложение: известната поема: “Черен влак се композира от Китай за София” и т.н. Тук маршрутът на часовите се отклони от стената и потегли към щаба.
Огнян зае поста си. Носеше си книга.
Огнян зае поста си. Носеше си книга – “Строители на съвременна България” от Симеон Радев. Чете с уши, винаги на щрек за проверки от дежурния офицер и готов всеки миг да скрие книгата в торбата с противогаза. Доспа му се ужасно. Към полунощ манстурбираше пред знамето, за да не заспи. Не можеше обаче да пусне сперма, защото тя щеше да оцапа или червеното кадифе на героичния боен флаг с везано лъвче, телефонен апарат и две светкавици – символ на свързочните войски, или щеше да подмокри униформата му – нещо доста неприятно в среднощния хлад, а и с оглед, че трябваше после сам да си изпере петното от семенната течност. Вече определено не му се спеше, но това, че не можеше да свърши след манстурбацията го изнерви пределно. Ръцете го засърбяха болезнено дълбоко в ставите на китките, очите му засмъдяха, косата му се наелектризира, а членът му недоволно запулсира и се сви в средата в някаква пареща потискаща конвулсия – подобен на смачкан плужек. Към един дойдоха да го сменят.
Оказа се, че тоя караул е бил ужасен. Редник Шмекеров стрелял без да иска с автомата, който се оказал със забравен патрон в цевта и насмалко да уцели редник Таралежков на висшката. Редник Христакев от телефонната рота бил залян по невнимание с киселина от акумулатор и ослепял с едното око, а старшина Подуев от ремонтната рота изпаднал в кома, след като по невероятен начин от колелото на камиона изхвърчала джантата право в слепоочието му, старшината загубил съзнание и веднага след това бил премазан от същия камион. Шофьорът на камиона замина за дисциплинарната рота в Плевен (3000 усмивки), от където, след военния съд, щели да го прехвърлят в затвора.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин.
Някъде по средата на тунела, може би, очите му отново се покриват с бяла мъгла. Бели светлини. Неясни звуци. После мъглата отново се отдръпва бавно и постепенно.
Чували сме, че когато човек умира, пред него живота му протича като филмова лента. И сега Огнян беше сигурен, че попада в някакъв неотдавнашен спомен.
Огнян кашляше. От лечебницата му бяха изписали кодтерпин – средство, с което някои се дрогираха. В края на краищата изпи 6 таблетки с чаша ракия. Седеше до печката и четеше “Бхагават Гита”. Древните индуски воини оживяваха пред очите му и започваха ужасяващи сражения в кървави цветове и бойна музика. Той остави книгата. Цветовете се избистриха. Пространството се разшири. В един миг му се стори, че може да наблюдава цялото поделение от птичи поглед и да прониква в мислите на войниците. Беше по-скоро от недоспиването. Хапчетата не му действаха. Видя мислено мършавия кон. Някакви злокобни сенки го яхаха и проникваха като течност в изпосталялата му плът. Цялото поделение се изпълни със сенки. Беше свитата на богинята Кали от индийския епос. Демони и бесове бродеха като безплътни сенки из цялото поделение и се вселяваха в който си поискат. Т.е. във всички. От тук нататък някаква част от съзнанието му следеше като ренгеноскоп злокобните сенки – чак до края на откачените събития от следващите няколко дни.
Караулавите се завърнаха в спалното.
Караулавите се завърнаха в спалното. По устав им се полагаха няколко часа сън. Сънят не се състоя. Редник Ицов от Раднево бе разбил вратата на канцеларията на ротния Виден Жанов ...
Историята
беше следната. Младата съпруга на редник Ицов родила – първородна рожба. Майор Зуков – Скърбела му
бе разписал книжката за три дни домашен отпуск с разрешение и на командира на
полка, но старши лейтенант Виден Жанов – ротният на корейците я заключи в
кабинета си. Възнамеряваше да връчи на
младия баща документа за отпуск десетина минути преди да изтече последния ден
от отпуска му. От това по костите на Виден Жанов пролазваше приятна тръпка, нещо
като сексуално удоволствие. Той нямаше деца, а се носеха слухове, че жена му му
изеневерява с командира на полка. Злобата и балонообразното осъзнаване, че е
извършил величествена гавра и неописуема гадост с някого гъделичкаше лейтенатна
почти електрично и този гъдел разнообразяваше дните му. Този път гъделът беше
особено интензивен – почти удоволствие в слабините - не се случва често да
прецакаш чувствата на току що пръкнал се млад баща да не може да види
собственото си бебе и изписването на съпругата от родилния дом – а редник Ицов
определено имаше чувства, о, имаше чувства и половина! Той щеше да избеснее.
Колко приятна тръпка! А и колко още чувства щяха да пострадат - колко лица щяха да се изчервят от
недоумение и бесилно възмущение, колко погледи щяха да святкат в гняв и колко
устни щяха да занемеят от безпомощен яд, може би дори и от сълзи, сълзи, сълзи,
безсилни сързи ? сълзи (ах да не можеше да можеше да да види сълзи в очите
на съпругата си, съпругата ми, на ст. л-т лейтенаннааа ... съпруга-гаг-гаг
0агаг...гурааххаххссщшшшщщшшжжж!!!!)
– жена, майки, бащи, баби, дядовци, чичовци, лели – може би името на
лейтенант Виден Жанов щеше да се прочуе в цяло Раднево... Мддаа – този път
тръпката беше особено приятна и като заключи документа за отпуск на Ицов в
кабинета си старши лейтентатът си тръгна от поделението към къщи този път почти доволен, почти в
настроение, с крива резка под носа на дървената си главичка-карфичка – белег
може би за +-*`*/+9 - нещо като зло-кефна усмивка.
Но редник Ицов беше от Раднево. Той беше от
онези българи, които по природа са хайдути, апаши, луди глави. И определено
имаше чувства, но чувства не плачливи и хленчещи, нито леко-гъделичкащи, а
буйни, директни, бистри и невъздържани като летен ураган. Ицов, чийто прякор в
казармата беше Исус съвсем не приличаше
на кротко агънце пред заколение, и гневът му избухна не така, че да му причини
сърдечен удър (такива прекрасни образи-блянове за сърдечния удар на редник
Ицов плуваха в неясната мъгла в главицата на ротния му командир), а пламна
като Самият Божи Гняв – лице в лице, като гневът на Исус, когато изхвърлял
сергиите на търговците от храма или като разтворил седмия печат на
апокалипсиса. И апокалипсисът се състоя – в малък мащаб, но с пълната си епична
и катастрофална сила. Апокалипсисът на Ицовия гняв сполетя кабинета на старши
лейтанатн Виден Жанов. В пристъп на справедлив гняв Ицов беше разбил вратата на
канцеларията на ротния си – първо с бесни ритници, а после я беше довършил и с
брадва – взел си книжката, обърнал беше бюрото и го нацепил с чук, разхвърля
гардероба, тъпкал с обувки униформите на командира и храчил върху мундира му,
скъсал картата на България и после невъзмутимо и спокойно, със щастлива усмивка
на уста и весел хитър пламък в очите си заминал за родното Раднево да вземе в
дланите си първата си рожба – топлото новородено, малката си дъщеричка.
Щом се
появи на работа на другия ден и застана пред изкурубения си от гневен редников
ураган кабинет, ротният на корейците само се опули и първоначално хлъцна и не
можа да каже нищо. Изведнъж в погледа му падна мъгла и очите му светнаха с
блясък на стъклени топчета – изглеждаше като напълно луд сомнанбул – явно и
мънинките електрически импулсчета на разумче, които вероятно понякога святкаха
в главицата му бяха дали на късо и безвъзвратно го бяха напуснали в този момент
– нямаше кой да смени бушончетата им, транзисторите в мозъчето изгаряха и то
мина на чуждо захранване. Някаква голяма невидима сила, която излизаше като
призрачен високоволтов кабел от коритата с помия край свинарника се включи в
щепселчето на главичката на ротния и съскаща зла енергия изпълни със скърцаща
мощ дървеното му телце. Старши лейтенант Виден Жанов не можеше да понесе
Инцидента без да почервенее, побледнее, посинее, издивее и подлудее от
дребничкия си гняв и едричката си злоба, която вероятно черпеше необяснима
енергия от неизвестни на науката космически, подземни или земни източници –
вероятно двигателят на скърцането му през зъби първоначално се задвижваше от
метана в помийните ями, но после турбината на нечовешката му сомнанбулска злоба
черпеше силата си от неоткрити космически енергоизточници – може би от невидими
тежки вакуумни тъмни частици, малки плуващи в непознато квантово пространство
черни дупчици в гъсти вълма от антиматерия. Конски сили! Колко конски сили... в черепчето, в телцето... Там тропаше кон! В
дребната му главица – сянка на кранта. Тропаше призрак на кон, на хърбав кон,
на кон...
Така се започна ...
Виден Жанов
предприе мерки за „доброволно заздравяване на дисциплината“. Няколко души
заминаха без никаква причина в ареста, а останалите вместо в леглата след
изморителния безсънен караул се озоваха на полигона в пълно бойно снаряжение, с
вълнени зимни шинели посред лято и с бракувани противогази на лицата. Вместо
закуска и обяд последваха тренировки на командите „Газ“ и „Атом“, „Ядрен
взирв“, „Атомна гъба“, „Бегом“ и
„Прибежки и припълзявания“. Голяма част от бракуваните противогази не
функционираха или бяха запушени, което скоро доведе няколко редника до припадък
– тези недисциплинирани същества се сдобиха с по три дни арест. Старши
лейтенант Жанов като пъдар бягаше без противогаз и по рубашка с къси ръкави зад
навлчените и въоръжени до зъби свои подчинени и не им позволяваше да изостават
в 153-тата вече обиколка на полигона. Скърцаше стипцаво през зъби световноизвестните
армейски команди: „Напредкъ ръкътъ“ и „Назадка гавътъ“. След като дисциплината
беше доброволно позаздравена, а телата – задушени в потоци от пот, страши
лейтенантът забрани на подчинените си под страх от арест да се къпят до три
месеца от днешна дата и задраска своята рота от списъците за ред в банята.
Вечерта строи всички в столовата прави мирно пред пълните чинии с
неконсумираната им храна от днешната закуска, обяд и вечеря и заплаши с арест
всеки, който се осмели да опита от сервираното ядене. След вечерната проверка,
химна и спускането на знамето (как да не обикнеш родината си и как да не ти
домилее за националните ни символи с цялото ти сърце и душа!), ротата бе
проверена няколко пъти от командир Жанов
и поименно и по бельо в спалното помещение. Бяха проверени поименно и
личните вещи на войниците. Старши лейтенант Жанов разхвърля всички шкафчета и
дрехи на господа редниците и конфискува цяла торба лични принадлежности с оглед
и с цел за негова и на (не-вярната му?) съпруга собствено домашна употреба,
а няколко чифта войнишки гуменки и бельо заповяда да изхвърлят в помийната яма.
След което командирът на корейците привидно си тръгна.
Най-накрая
настана мир и спокойствие в ротата. То се изразяваше в находчиви издевателства
на „старите песове“ над новобранците – психологическа реакция за подобряване на
самочувствието и разтоварване на напрежението от нервите на ефрейторите,
млад-сержантите и „уволнявките“.
В това
отношение Огнян, или по-точно редник Аджеров, имаше голям късмет със своя стар
войник началник ефрейтор Камен Княжев, който никога не тормозеше новобранците
си, тъй като и той самият беше „мърляв кестен“, „путка от Софето“, „мимоза“ и
прочее ентелегентче, а освен това му беше и стар приятел от училище – от
по-горния випуск. Приятелят му беше някак невротично-флегматичен, но муден и
вманячен в запазването на равновесие в трудни ситуации, поради което се бе
снабдил с растителни псевдоними като „кестен“ и „мимоза“, за разлика от самия
Огнян, който заради избухливия си нрав, взривоопасен в честите холерични
изблици на невъздържан гняв беше прекръстен от съвойниците си на „Аджера“,
„Змея“, „Ламята“ и „Пулемьота“.
Общото
между Огнян и началника му Камен беше, че и двамата бяха твърде странни, ако се
вгледаш в тях – дори и във физическите им особености. Дрехите им стояха като
чувал, вързан с връв, но в банята се виждаше, че телата им са красиви по
своему, макар и различни – на Огнян по-едро и набито, но жилово и хармонично
като на левент от юнашкия епос, а на Камен – фино, изтънчено и издължено , но
леко ниско и толкова слабо в талията, че приличаше на икона на отшелник. Но и
двамата сякаш излъчваха някакво неопределимо порцеланово сияние и не миришеха
като другите войници. Камен миришеше като на бебе, а Огнян като здравец,
поникнал върху изгоряло дърво и горска шума.
Лицето
Огнян: Лицето на Огнян впечатляваше с особена рядко срещана типично
балканска българска красота като на Васил Гюров от група „Ревю“ или на
Момчил от „Клас“ - обаятелни черти, бяла кожа, която загаря до шоколадово през
лятото, големи кръгли очи, които можеха да изглеждат ококорени като на риба
понякога, леко издължен правилен нос с по-скоро тънък ствол , но с ясно
очертани разширени ноздри, едри устни, напомнящи за нещо етиопско и силно
подчертани почти тибетски (или индиански) скули върху издълженото лице, което
обаче губеше от изяществото си от прекалано честото изражение на погнуса,
скептично-цинична насмешка или в магнетичния гърч на пламенна бунтарска
гневност под настръхналата четина на буйната му коса с ярко подчертан огнено-рижав
отенък, който като изрусееше през лятото пламваше в слънчевите лъчи и
изглеждаше като истински пожар в летните залези.
Лицето
Камен: Лицето на Камен пък беше по-грацилно изящно, с високо открито чело,
с лъскава тъмна коса, с дръпнати в крайчетата на клепачите бедемови очи,
дълбоки кладенци с неземни тайни от древни времена, изразителни като на
грузинец или на османски турчин, под сключени хайдушки вежди, странно надвесени
над загадъчното и отнесено изражение на неспокойния му поглед, който рядко спираше
на място и постоянно се въртеше като военнен прожектор, призван да освети всяко
кътче по плаца на битието. Понякога в изражението му се изписваше детинска
усмивка, която бано и загадъчно изплуваше върху устни – много чувствителни –
яркоалени, изкачваше се нагоре по хлътналите жълти бузи и засияваше като игрив
пламък в необичайни енигматично-засмени очи.
Да,
най-странни от всичко бяха очите им – прозорецът към душата – големи ясни очи.
Пъстрите неспокойни очи на Камен ту шареха, сякаш предяха невидима паяжина, ту
се избистряха като на малко дете с възторга на делфин, който политва с волни
скоци в морето. Очите на Огнян пък бяха още по-странни – направо извънземни (E.T.
go home) – те също бяха пъстри, но кафявото и зеленото в тях бяха по-светли
и бистри, но и по-застинали - сякаш водно конче, замряло в мезозойски кехлибар,
с отбясъци на пролетно слънце в планински кристал – при това ирисите на двете
му очи имаха различен цвят – левият му ирис беше по-светъл от десния и в него
отвреме на време припламваха ивици жълт цвят като разжарен огън – стряскащо –
все едно, че можеше да запали пожар с погледа си, там накъдето погледне с
магнетичния си проницателен маниер. Когато се втренчеше властно и горещо в
някого или в нещо очите му напомняха ту на орлови, ту на змийски, ту на
изцъкления поглед на някаква вълшебна риба от приказките, но въпреки това в тях
се четеше основно изражението на росата – на чиста като роса неподправена
детинска ярост, граничеща с игрива манящина, с горска страст и инатливо
пламенно въодушевление, примесено понякога с тънка хитровата насмешка – като
намигане, но намигане с огромно ясно око – намигане на планинско езеро. Ако
очите наистана са прозорец към душата, то се набиваше на очи, че очевидно те
двамата с ефрейтор Княжев имаха значително различни души.
Привидното
несходство в характерите с приятеля му Камен обаче всъщност ги допълваше в
много здрава и хармонична връзка, подобно на онзи знак, (как се казваше) –
инг-янг – ин - ян - онзи от съветската книга с произведения на древнокитайските
философи, която двамата взеха от билиотеката, за да си я разменят да четат и в
момента беше под възглавницата му. Така че вместо да го тормози неговият стар
войник, или по-скоро стар приятел, ефрейтор Княжев обсъждаше с него книги,
филми, музики и философии – дори и сега след цялата хистерия на този напълно
безумен ден той го видя как невъзмутимо вади из под възглавницата си том на
Достоевски и потъва в страниците, без да се занимава с естествено избликналия
навсякъде наоколо тормоз над новобранците.
Но далеч не
всеки новобранец имаше такъв късмет със „стария си пес“ като Огнян.
Ето че вече
леглата на старите войници бяха най-накрая приготвени от новобранците според
командата „Хотел“ - изрязана от вестник „Неделен детектив“ гола мацка се
поставяше върху възгалвниците в леглата на „уволнявките“, прилежно полузавита с
одеало тип „МО“ (което означава „Министерство на отбраната“). Отнякъде
докарват няколко алуминиеви и пластмасови туби за бензин, пълни с домашна
гроздова ракия (около 55 градуса алкохол), които след като бяха изпити (дори
новобранците опитаха – особено по-мазните, та и Огнян си посръбна две водни
чаши – едната с ракия скоросмъртница 55 градуса, а другата с коктейл „конски
тропот“ – бира с водка на равни части – 50 на 50), повечето редници
заспаха. Дневалните останаха будни да си догледат по ямболската кабелна
телевизия немското софтпорно предаване „Тути фрути“.
Но
приключението продължаваше. Електричеството във въздуха сякаш все повече и
повече се нажежаваше до три през нощта, когато като кулмивнация на токова дъга
в спалнята нахълта с отривисти целенесочени движения на торпедо и със скърцавне
на обезумял робот ротния Виден Жанов с напълно изцъклен и озверен безумен
поглед и в пълно бойно снаряжение, включително с пистолет Макаров на колана
върху рубашката. Със скрибуцащ от злост тих металически глас той разбуди първо
симпатичния, мил, добър и красив циганин Иван Костов – тръбача на ротата (ротният
се бе надявал да зарадва жена си с два шампоана Нивеа, конфискувани от лигавите
му войничета, но не я завари вкъщи , а когато накрая след подлудявашщо дълго
чакане тя все пак се прибра взе че го сряза, зърнала безумния му злобен поглед,
и му отказа някои крайно необходими му в тази нощ плътски удоволствия, които по
бррррачччннно пррррравво се полагаха н-е-е-ему, а не на подполковник
Ивановххххррхрррхххшшшс !!!... ссс). Вече напълно обезумял, страдащ от
жлъчка и безсъние, на Жанов изведнъж му щъкна луминисцентната лампичка в
главата му да осъществи още сега, в
късна доба през нощта, незабавно, планираната втора част на доброволното
заздравяване на дисциплината на ротата му. Този път то се състоеше във вдигане
под тревога и нощно бягане с противогази и пълно бойно снаряжение до съседното
село и обратно. На зазоряване ротата се прибра в спалното, където още преди да
са се съблекли вече долиташе сигналът за ставане от сън. Смъмрен от майор
Скърбела корейският командир Жанов след известни опити за нови издевателства
над подчинените си войници все пак бе принуден да им осигури закуска и обяд и
не бе оставен с възможност да ги лиши отново от храна. Но в останалото време от
деня той се постара ротата му да упражни отново вчерашните тактически обучения
за триумфална бойна победа над ядрения взрив, американския президент, атомната
гъба, Турция, водородната бомба, Югославия, тежкия уран, Босна и Херцеговина,
радиокативността, Персийския залив и ядрената война, разбира се всичко това с
противогази, калашници, каски и вълнени зимни шинели (а и с мешки, пълни с
чугунени тенджери – сигурно за по-убедителен звуков ефект при бойните схватки с
ядрото на атома и съюзниците му – враговете на българския народ). След ядрената
война се разрази малко и химическа и биологична война със съседните държави,
въоръжени до зъби и с нож между зъбите и живеещи единствено само от едно – от
неистово желание да нападнат РБ (сиреч не ръба, а републиката ни) и
накрая отново се състоя ядрена война с атака на прибежки и припълзявания, на
щурм и на нож срещу атомната гъба. Велик е нашият войник и най-вероятно
измокрен, гладен, уморен все пак успя да победи и да превземе атомната гъба,
защото в ранния следобед ротният даде свободно и колкото и да не му се щеше,
разпусна войниците, тъй като спешно беше повикан от командира на поделението в
щаба.
На вечеря
ротният изглеждаше почти доволен, тъй като, както го чуха дневалните да споделя
на взводните командири и на старшината, командирът на поделението подполковник
Коста Иванов бил много притеснен – тук старши лейтанант Виден Жанов почти се
усмихна от почти доволство. И продължи да разказва доверително за съвещанието в
щаба. Говорело се, че на проверка в поделението ни от София щели да дойдат
генерали от новата организация БНДСВ – Българска народна делегация при
Световните военни – това беше новосъздадена в столицата военна централа, която
се опитваше да измести първенствуващата роля на Първа армия във войските на
Републиката и да се бори войските ни да влязат в Глобалната организация на
Световните военни (ГС или конспиративно записано Г7) и да се бори за трайно и
дълговечно осъществяване на новите ралности по севта и у нас. Говореше се също,
че тези нови реалности били две, конспиративно закодирани като НСВР или Чв-р и
ЦИ-ЦИ. НСВР означавало „Нов световен военен ред“ или Четврътият райх, а ЦИ-ЦИ
означавало „Цивилизационен избор или цивилизацонен избор“, защото ставало дума
по световните военни форуми вече не за война между отделни държави, а за война
срещу цивилизации.
Според
дневалните Виден Жанов продължавал да говори с известно доволство на старшината
и на взводните тихо и поверетелно с равен глас, почти като навито на пружина
кречетало. И бръщолевел някакви безсмислици от сорта на :
- Цивилизационен изборр! Рразбирръш ли какво
значи туй-уй? Рразбирръш ли, война сррещу цивилизацийътъ – всички военни от
всички стррани са обединявът в единен фрронт на война сррещу цивилизацийътъ –
военните няма да воюват вече с военни, защото ние сме брратйъ във световнийъ
военен интеррнационал, а ще воюват военни сррещу цивилни – ще воюваме вече с
цивилните – такавъ щялъ дъ е войнътъ на ХХІ век, който наближава. Затова
свалихъ с прревррат Горрбачов миналийъ месец, защото прречеше да дойде новийъ
военен рред, рретрроградно се прречкаше на новото време и на Четврртийъ ррайх,
но сега новийъ Елцин вече е в Г7. Дорри и Ррусия вече, рразбирръш ли! Нямъ вече
в се се се рре да сме – ами Ррусийъ. А и още нещо – ние не можем да запазим
такова Знамето на Пррва аррмийъ. То датирръ, рразбирръ се, още от врремето на
губеррнийътъ, като сме били рруска губеррнийъ губеррнаторът княз Дондуков го е
сложил на аррмейците ни, за да им напомня, че Ррусийъ е истинската им рродина -
затова е дал на пъррвъ армия синьо-черрвеното рруско знаме, само, че вместо
бяло-синьо-чрревено го сложил като сиво-синьо-чррвено, затова някои му викът и
до днес чррвено-синятъ мъглъ. Та нашия командирр Коста Иванов е изключително
прритеснен, че от столицътъ ще поискът дъ свъли синьо-чррвенийъ знак на Пррва аррмийъ и да го заменим с жълтийъ знак
на новътъ оррганизацийъ БНДСВ, особено ако има прровал прри прроверркътъ в поделението
ни. Затова командиррът е толкозъ прритеснен... А той като прредставител на
синьо-червенътъ кликъ напрредкъ може да бъде дорри ... отстрррранен (тук Виден
Жанов отново почти се усмихна). Говорри се също, че Ррусия и САЩ съ сключили
таен военен пакт в Черрнобил и съ подписъли в Укррайнъ учрредяването на нова
световна оррганизацийъ, ама тайнъ, нарреченъ KGBFBISSMOSADCIAMi (наррченъ кодово „Трроянски кон и прриятели
от гррупирровките“) и изпрратили като прредставител нъ тази оррганизацийъ, у назе зъ технъ глъвъ генерралът от гъ зъ
(ГЗ) о-зе и гъ-зе ген. Боррис Гербов Бойков (знаеме го като „Геррбовътъ маркъ“ в секрретните доклади,
нали?), за да създаде у нас тайнъ оррганизацийъ и конспиррацийъ, наречена МУТРА
(на руски от Мор с утра – умррете утрре, т.е. Морр ша имъ още тази сутррин), за
да обезпечи интерресите на всички военни по светъ в боррбътъ им срещу
цивилизацийътъ и в очакванътъ войнъ сррещу главнийъ ни световен врраг – срещу
цивилните. Старрецът, старрият генерал, вие-знаете-кой – Императоррът,
Крръстникът ба, той щял да съ оттегли назадкъ порради възрраст и щял да дойде
зъ цивилизационнийъ изборр напредкъ този новийъ ген. Бойков... Но това са
неподвъррдени данни. Както и да е – това
ще стане чаааак пррез ХХІ век. Но сега едно е сигуррно – от София ни пращът
прроверкъ от БНДСВ, искът да свалиме синьо-чррвенътъ мъглъ и шъ са опитът
сигурр дъ прровокиррът командирръ ни – шъ търрсят прровокацийъ и дъ сме нъ
щррек, и нъ щик. Говорри са, че даже на
прроверркътъ щял да идвъ неочаквано и самийът прредседател на БНДСВ – самийът
генеррал от щабъ – ген. Симеон Царски...
С това
безумната тирада на Виден Жанов заглъхнала поверително пред изумения
старшина и мрачните взводни командири...
Единият от
дневалните, които им разказаха тази история беше приятелят им „кестен“ редник
Закс от Софето (викаха му Закс заради огромните очила, напомнящи за
всезнайкото робот от британското детско филмче „Бенджи, Закс и звездният
принц“, което наскоро бяха давали по телевизията). Като чу ерудирания му и
насмешлив разказ за военните тайни от щаба и за невероятната световна
конспирация ЦИ-ЦИ, ефрейтор Камен Княжев сръчка закачливо редник Огнян Аджеров
в ребрата и като намигаше дълбокомъдро изрецитира:
- Моето
царство не е от този свят. Князът на този свят е дяволът - думи на
Исус Христос, според Новия завет. Примерно – в Евангелие от Лука.
Примерно, де – и отново смигна с умно-ерудирана физиномия.
- Аз пък до
скоро мислех, че князът на света е цар Плъх, също като в приказката на Хофман,
но като гледам на последък каква помия е този свят, започвам да си мисля, че
князът му трябва да е някой баш помияр – ухили му се Огнян.
- Като
ротния ни виден Виден?
- Не точно
– в дълбок размисъл отвърна Огнян – ами че то по-скоро крантата дето кара
помията става за княз, отколкото това пружинарщото помиярче ротния. А представи
си, че крантата е князът. Представяш ли си? Калигула направил коня си сенатор,
че какво пречи тогава на Сатаната да направи нашата кранта на сивнаря Князът на света. У-ууу!
- Конски
истории като в Гъливер, ама конете са благородни животни – язък, че сме ги
докарали до това жалко състояние. Но пък може и да си прав и всъщност
страшината наш да е князът под прикритие – досущ прилича на кон, пък и намязва
на бащата на наш Буратино, ротния ни де – ротният ни е някаква несполучлива
демо-версия на Буратино, но пък не ти ли
прилича старшината наш досущ на такто Карло...
- Да бе
старшина Лука Андреев – князът на света под прикритие, нещо като Кръстникът на
дяволите мафиоти – българските демони под вещото командване на наш Лука Андреев
- дон Татко Пъклокарло - аре бе - колкото аз съм бастуна на дядо Коледа... -
захили се Закс.
- Че да ти
кажа, Заксе, ти комай множко намязваш на тоз бастун – дяволито се нахили Камен.
- Баба ти
намязва на бастун.
- А той
нашият старшина повече на вол прилича, а не на кон. Или пък на рахитичен слон.
Е-ха ! Ако немаше рима – удари ма! - изсмя се и Огнян.
- А да ви
казвам пак, като чул оная история, историята от щаба – подхвана отново редник
Закс - То нашият старшина Лука Андреев направо прибледнял и започнал да цъка с
език и да си повтаря: „Сериозно, самият ген. Царски? Ц,цц,ц ... Бре, бре,
бре... Здравата можем да загазим с тази разпасана комнада... Трябва да си
налягаме парцалите пред русията,... цъ цъ ... бре, бре...“ - и отминал в мрака
към портала на поделението, прегърбен и притеснен....
Това
разказаха дневалните, но може би нещо не са били доразбрали. Клюките винаги
изкривяват секретната информация като развален телефон...
(Тук в съня си, докато сънуваше толкова ярко този свой
спомен от казармата, Огнян си спомни смътно, че старшината Лука Андреев нещо
здравата го беше загазил по-късно. Какво ти загазил, направо загина при
проверката, сега си спомняше, премазан беше от някакъв руски ЗИЛ (да не би
пък да е знаел много, твърде много?), направо беше луда седмица, луда седмица
... И сънят-спомен продължи... Защо ли го сънуваше точно това ? Защо ли? Защо?
Защо ли?...)
Същата
вечер бързо от уста на уста плъзна слуха, че тази нощ цялото поделение ще бъде
вдигнато под тревога и ще бъде изпратено на няколкодневно учение някъде в
дебрите на Стара планина. Самият ротен Виден Жанов след свалянето на знамето
потвърди слуха и заповяда на всички от ротата да си вземат автоматите и
патрондашите в леглата под завивките и изобщо да си легнат в пълно бойно
снаряжение, за да може щом изсвири тревогата нощес неговата рота да се окаже
първа в бойните коли и той да получи похвала от висшестоящите. Там е работата
обаче, че същият таен стратегически маньовър се беше случил и в останалите роти
– и те бяха предупредени от ротните си тайно и полека, и те си легнаха с
калашници и пълно снаряжение в завивките, че даже и с мешките с тенджерите, та
и с каски на главите. Но докато телефонистите, кабелджиите, радио-ротата и още
някои си бяха легнали и с кубинките (този път става дума за военните обувки
тип кубинки, а не за голите кубинки, които обещават незабравими сексуални
преживявания на новобългарския полицай от страниците на новоизлюпения вестник
на полицията, озаглавен „Нощен детектив“, който служеше достойно не само на
полицията, но и на армията, тъй като старите войници - „уволнявки“ си лягаха
обикновено с изрязани от същото неповторимо средство за масова информация
снимки на голи мадами, разбира се, след подадена бойна команда „Хотел“ ),
Виден Жанов забрани на своите воини телеграфисти да спят с обувки и това доведе
до непредвиден дребен инцидент. Тъй като точно тази нощ дневалните на
корейците, които, разбира се, знаеха за очакваната учебна тревога, решиха да си
направят майтап и навързаха всички връзки на кубинките на войниците една за
друга, при това напълно разбъркани (да не забравяме, че и майтапчията редник
Закс беше дневален в момента, а и другарят му беше от Раднево като младия баща
редник Ицов и от това и без туй много
сериозните му основания да се погрижи ротния да се провали пред началството
нарастваха още повече).
Когато
изсвири тревогата почти всички войници бяха все още будни и в пълно бойно
снаряжение, но въпреки това настана невероятно блъскане, туткане, изпускане на
автомати и на каски и прочие биде всякое шматкане яко гадини без глава во всите
роти. Суматохата обече пред шкафчетата за обувки на корейците надминаваше
всякакви рекорди и всякоя возможна врява, която е възможно да си представите,
защото никой не се сети да развърже всички обувки и чак след това всеки да си
намери своите. Вместо това всичките 82-ма войника от ротата се опитваха
едновременно да се доберат и да открият своята кубинка – ето ми лявата – не
тази е моята – не е твоята бе инбецил – не дърпай – пусни ми връзката – тази не
е твоя - къде ми е дясната – тази не е ли моята – не пипай – тази ми е дясната
– прочие настана невероятно бутане и боричкане, а в тълпата ставаше и доста
трудно въобще да се развържат здравите възли на увързаните една за друга
връзки. Като капак на всичко някой саботьор от ротата, който така и не се
разбра кой беше, отви бушона на електрическото табло на етажа и тълпата,
търсеща кубинките си се оказа в непрогледен мрак. Но ръганицита продължи, доколкото е възможно
да си откриеш кубинката с опипване, а войнишката скупщина пред шкафчетата беше такава,
че наистина е трудно да се разбере как никой не пострада в мелето, и ако това
явление по издирване на лявата ми кубинка можеше да бъде наблюдавано от някой
от водещите теоретици във физическите и матаматическите науки със сигурност
биха възникнали фундаментални нови открития в теорията на хаоса.
В крайна
сметка, вместо първа, както се надяваше старши лейтенантът Жанов, неговта рота
пристигна предпоследна пред бойните коли. Редниците куцукаха с раземенени
обувки, като сериозно напомняха за завръщащите се от окопите на Чаталджа или
Люлебургас, ранени в Балканските войни свои славни прадеди. Най-сериозно беше
пострадал от обувно-кубинковия саботаж шофьорът на бойната телеграфна станция
на Огнян – редник Душков. Той докуца най-последен, нахлузил две десни кубинки –
едната, от които му беше малка, а другата шляпаше със скъсани връзки.
Вече всички
бойни коли бяха потеглили, последна остана тяхната телеграфна станция.
Очуканата като за книгата на Гинес малка зелена ГАЗ-ка, модел от 1962 г., спеше
блажено в мрака на гаражния хангар и независимо от всички опити и псувни на
редник Душков отказваше да запали. Пред кабината й в мрака висяха прави и
отвереме на време пускаха майтапи членовете на екипажа на станцията – началник
станция и старши телеграфен механик ефрейтор Камен Княжев, младши телеграфен
механик редник Огнян Аджеров, старшият телеграфист апашът редник Христо Ицов,
наречен Исус, липсваше, тъй като беше при младата си жена и новородената си
дъщеричка в Раднево, но за сметка на това на лице бяха двамата младши
телеграфисти – може би едниствените напълно неграмотни войници в цялото
поделение – злобното и подло турско циганче редник Абдул Хасан, който не
говореше въобще български език и редник Тоньо Пунчев – краварче от едно съседно
село, много добродушен човек, но само с начално образование. Останалите членове
на екипажа се опитваха да запалят камьончето – това бяха двамата шофьори –
старшият редник Душко Душков и младшият редник Веселин Веселинов – Шаката с
джобната библия, която постоянно стърчеше от задния му джоб на клина му върху
лявата половина на задника му, в момента затисната от акордеона му, който беше
преметнал през рамото си. Шаката беше смешно дребен, с дълги ръце и извънредно
ниско чело, което вероятно обясняваше и казармения му прякор – получи името на
известния вожд на въстанието на зулусите в Южна Африка. Имаше обаче извънредно
голяма уста като на Стив Тайлър – вокала на Аеросмит, което му придаваше външен
вид на нещо средно между жаба и призидента-председателя на републиката ни – д-р
Жельо Желев. Шаката, също като Абдул Хасан, беше турски циганин от Сливен, но
тъй като от скоро беше влязъл в протестантската секта Слово на живот не се
разделяше с джобната си библия. Християнските му увлечения инак не му пречеха
да прави подли и гадни номера на съвойниците си, манафски да обарва (и може би
не само да обарва) новобранчета и да не подхваща никаква работа, от която е
възможно да се скатае, така че и сега не беше много деен в борбата за запалване
на ГАЗ-ката. В крайна сметка той бе ценен за съвсем други свои умения в ротата
– направо беше безценен – никой не умееше да свири по-добре и по-страстно и
игриво от него кючеци, гюбеци и песните на Тони Дачева и Оркестър Кристал, на
Оркестър Канарите, на Оркестър Орфей, на Лепа Брена и на Весна Змиянац.
Резултат:
цялата подръжка на ГАЗ-ката се падаше на редник Душко Душков, чоето име
съответстваше и на нрава му. Редник Душков беше душа човек. Той беше израстнал
като овчарче в Хасковско село (когато бях овчарче) и преди година се
беше преквалифицирал в най-младия тракторист с шофьорска книжка с категория Т в
родното ТКЗС (а вече и на татковия му трактор!). Колкото добър човек
беше Душко, толкова беше и некадърен като шофьор, а това в случая значи МНОГО.
Той беше от тия маркототевци и бастъркитъновци, които чупят предмети само с
докосване и които не могат да подхванат нищо, защото всеки предмет се изплъзва
от ръцете им. Но черничкият старши шофьор беше и най-добродушният от всички
шофьори в поделението. Винаги ухилен и голяма скица. Огнян често се смущаваше
от добротата му в негово присъствие. От неговата така естествената непосредственост. Душевната щедрост,
жизнерадостната доброта и сърдечната топлота. Тези прости качества караха Огнян
да се чувства като студенокръвно влечуго с изцъклен стъклен поглед и сърце на
дремещ в тинята крокодил, в сравнение с редник Душков. За да се отърси от това
си душевно смущение Огнян често започваше да разсъждава на ум по темата за
добрите хора. Предъвкваше си все такива едни мисли: „Значи има и наистина
истниски добри мъже, истниски топли и добродушни, не беше права моята
най-любимата ми приятелка и съученичка Урсула, когато след като току що бяхме
гледали заедно „Мълчанието на агнетата“ ме покани на гости и като си сварихме
кафе, докато го сърбахме, започна да разсъждава, че всички мъже били като
Анибал Лектър или като другата откачлка дето трепеше семейства, че всички мъже
били зверове, луди, обсебени от агресия, нечовешка жестокост и извратено
насилие или циници и безскрупулни егоисти, винаги готови да изядат всеки. Той още
тогава знаеше, че не е права, но беше смутен, защото сякаш комай и в себе си
виждаше нещо от онзи дзвер канибала Лектър и млако се посмути, но ако сега тя
беше видяла нашия Душко... Не може пък да не е виждала такива хора, да не би
пък да не ги мисли за мъже, може би такива добри човеци жените не ги
причисляват въобще към мъжете, а може би това е, защото самите жени желаят за
идеален мъж онзи насилиническия образ, циникът и егоистът, убиецът, военният,
силният мъж... Той им е секси за тях, ама как да си представя, че една фуражка
може да е секси, някой полицай, или ротен, или старшина, или някой побойник,
някой кретен с ниско чело, обратна захапка, дето по-скоро ще те пречука, но не
може да върже дума... Но не, не, това при Урсула, това е понеже ... понеже ...
понеже баща й... баща й , баща й я беше...“
...
- Май я
закъсахме, Душко? - провикна се ефрейтор Камен Княжев и така прекъсна потока от
еднаквите на последък мисли на подчинения си приятел редник Огнян Аджеров.
- Маамудеба
и тоз акумулатор, вчера запали от третия път, а сега като нарочно... - мрънкаше
притеснено Душко, но дори и псувните му и притеснението му бяха някак
добродушни и радостни – и казани винаги с усмивка на уста.
- А ти Душко, нали беше завчера караул. Не си спал.
Ще можеш ли да караш?
- Не бери
грижа, мимоза – редник Душков се обръщаше към съвойниците винаги по прякор -
д-а знаеш с трактора на татко, това тука още не е нищо...
- И все
пак... Знаеш ли, Аджеров, от колко часа не сме спали?
- Според
мен от 48 часа насам да сме спали има-няма 3-4 часа... - запресмята на пръсти
Огнян.
Изведнъж
светнаха фарове и ги заслепиха, ГАЗ-ката се изкашля, запращя, задрънча и
внезаптно се разбуча като повреден хеликоптер, като изпълваше целия гаражен
хангар с гъсти облаци прегорял бензин.
- Скачайте,
качвайте се, че пак ще спре! - започна да им маха редник Душков и всички
скочиха на борда – старите войници в апаратната, младите – в телеграфната зад
нея ...
- Аджерче,
ти седни до мен, че ако нещо пак закъсаме да помагаш – повика го редник Душков
и Огнян се настани в кабината до шофьора.
С
подскачане и пращене камьончето достигна портала на поделението. Огнян грабна
пътния лист от КПП-то почти в движение и най-после се заизмъкнаха от градчето с
бръмчене сред кълба дим. Воланът изскърца с пронизителен писък и с героичен
заден маньовър се озоваха на тъмното нощно извънградско шосе. Душата-шофьорце
натисна пълен газ на ГАЗ-ката, за да настигне кордона от камионите на
поделението, който светеше като фосфоресцираща гъсеница някъде напред в
далечината. Героичната им съветска бойна машина засъска и запращя вече със
всички сили – цялата се тресеше като космически кораб в черна дупка. Инерцията
от скоростта нарастваше. И изведнъж – тън! - фаровете угаснаха и всичко потъна
в непрогледен нощен мрак.
- Какво
стана бре, Душко ? - дочу се гласа на ефрейтор Княжев от апаратната.
-
Есегасибехмемамаси, бе мимоза! Акумолаторът загасна ! - засмя се шофьорът.
- Аджерче,
надвеси се от прозореца да гледай белите линии на сред шосето и казвай кога има
завои! - добави той.
- Не може
ли да спрем, Душко? Опасно е така...
- Не може.
- Защо бе?
Ако спрем няма да запалим вече, а?
- И това,
ама и защото ни заеба спирачката.
- Какво
казваш?
-
Спирачката не работи. Знам ги от ремонтното в Сливен, напълнили са я с вода, вместо
със спирачна течност!
- Какво
искаш да кажеш, че изобщо не можем да спрем?
- Не можем
да спрем, дори и да искаме.
- А
ръчната?
- Амчи то
ние нямаме ръчна спирачка – нахили се весело редник Душков в мрака.
- Няма що!
Много весело!
- Ти,
Аджерче, гледай в чертите, да не отнесем мантинелата!
Огнян
се надвеси през прозореца и вятърът от движението го блъсна и засвистя в ушите
му. Внезаптно му се зави свят и пред очите му притъмня. „Сянка“ - помисли си
той, без да знае защо. Усети, че губи равновесие и всеки миг ще загуби
съзнание. Стисна здраво рамката на прозорчето, за да се окопити. Преминаха пред
закъсал огромен ЗИЛ от военната колона, който беше отбил в страни от шосето.
Огнян се загледа в него, за да види дали е „Космос 1“, в който имаше приятели.
Внезапно фаровете на ЗИЛ-а ярко блеснаха в очите му – шофьорът беше включил на
дълги. Напълно заслепен, Огнян се опита да извие глава в другата посока.
Виждаше само черно, лентата на пътя изчезна от очите му. Отново му се зави
свят. Вятърът просвири със всичка сила в тъпанчетата му. „Сянка !“ -
сякаш някой изсъска със зловещ глас в писъка на вятъра. Огнян разтърси глава,
за да се свести. Отново чу съвсем ясен металически глас - сякаш ехтеше вътре в
главата му, съкаше: „Искам сянка!“. Огнян се стресна не на шега. Сърцето
му подскочи и забумтя. Не знаеше защо се стресна така. И за трети път чу гласа
във вятъра, още по-силно, по-страшно и по-отчетливо: „Искам сянката ти!“.
...Цвилеж!
Някой изцвили! И конски тропот... Съвсем ясен конски тропот от копита...
чуваше...
-
Какво става, Аджерче? Кой ще ми гледа пътя? - чу гласа на шофьора редник Душков
в мрака. В непрогледния мрак. Пое си дълбоко дъх и малко се окопити:
-
Извинявай, Душко. Зави ми се свят. Явно е от преумора. Видя ли ЗИЛ-а?
-
А, „Космос 2“, космическата станция – обади се Душко.
-
Чакай, а какво е това пред нас?
Очертанията
на друг огромен ЗИЛ заплашително нарастваха в рамката на предното стъкло.
-
Леле! Това е „Космос 1“.
-
При това спира! Защо спира?
Огромният
ЗИЛ с гигагантската радиокосмическа апаратна „Космос 1“ явно спираше, за да
помогне на закъсалия си по пътя близнак „Космос 2“.
-
Леле! Мааму... - позяпна Душко.
-
Не можем ли да спрем? Да намалим? - извика Огнян.
-
Не – лаконично смоталеви редник Душков
-
Спри газта! - изцвили Онян.
-
Амче пуснах го съединителя, ам' фърчим по надолнището.... мааму
Сливенремонтно... - мърмореше Душко Душков.
Изведнъж
изотзад им грейн ярка светлина – дълги фарове. Някой приближаваше отзад. Огнян
се вгледа в пукнатото огледалце за обратно виждане и възкликна:
-
Е, тва!..
-
Този пък кой... някой се е засилил към нас точно в задницата ни! - чу се гласа
на редник Тоньо Пунчев отзад от телеграфното.
-
Космос 2 – поясни лаконично Душко и след миг добави: Оп'ля!
Тряс!
- ГАЗ-ката се блъсна в задната броня на грамадния спрял пред тях ЗИЛ: Прас!
- идващия от зад втори ЗИЛ се вряза в задницата на нещастното им камьонче.
Славната малка ГАЗ-ка беше попаднала в сандвич между двете радиокосмически
станции.
-
Кой си ти, бе? - чу се глас от към задния ЗИЛ – Душков, мърдай от там, бе,
мърда!
-
Не мога, няма да запали! - провикна се на свой ред Душко.
-
Ей, Душков, луд ли си?! Спри бе, човек! - чу се глас и от предния ЗИЛ.
-
Не, мога, Догане, сприрачната течност даде фира! - провикна се напред Душко.
-
Ами ръчната! Дърпай я ръчната, Душков, бре човек!
-
Амчи то ние изобщо нямаме ръчна, бе Догане – усмихна се с 24-каратовата си
усмивка редник Душко Душков в мрака.
Зад
гърбовете им се чуваха вече заплетени един в друг гласове, засилващи се глъч и
суматоха.
-
Аджеров, Душков, какво става герои мои от теорията на катастрофите? - чу се да
се извисява гласа на ефрейтор Камен Княжев от апаратната.
Огнян
се хвана за главата, после усилено разтърка очи, докато въздишаше:
-
Душко, Душко, е ей това се казва ... куцуз ... куц... уз ... куц...
И
внезапно отново пак го чу! Конският тропот! Съвсем ясен и отчетлив тропот на
конски копита... в главата ... сякаш в главата му...
На
зазоряване ГАЗ-ката с телеграфната станция Т 5 на ефрейтор Княжев и екипаж
пристигна в тайната база в полите на Стара планина, теглена на буксир от ЗИЛ-а
с радиокосмическата апаратна „Космос 1“. Шофьорът редник Душко Душков находчиво
избра огромна локва с тиня, за да спре камиончето си в нея. ГАЗ-ката нямаше
ръчна спирачка и поради наклона щеше да тръгне на долу, ако не се „закотви“
някъде. Когато колелата й затънаха до половина в лепкавата тиня, тя най-накрая
заспа неподвижно. Първата част от приключението беше приключила. Огнян слезе и
измъкна от телеграфното огромна тежка макара с дебели като смоци кабели и
започна да ги развива. Огледа се наоколо – намираха се сякаш в дива букова гора
върху килим от шума. По нищо не личеше, че е тайна свързочна база, но като се
разровеше шумата под нея се подваха отверствия и букси на заровени в земята кабели.
Сателитните антени на станциите „Космос 1“ и „Космос 2“ (единствени по рода
си в България!) вече бяха инсталирани. Шофьорът редник Доган в този момент
заземяваше захранването на „Космос 1“ . „Готови за пуск!“ - чуваше се
как се провиква командирът на радио-ротата инженер лейтенант Маркс Едисонов.
Огнян си представи как космическите радисти – неговите приятели от „Космос 1“ -
вече кодират морзово съобщението „“Космос 1“ към „Космос 2“: До старши
лейтенант Виден Жанов: Строго секретное: Кифлите с мармалад за войнишката
закуска пристигнаха“ и как това кодирано послание минава през сателитната
антена на станцията като радиовълни и се понася нагоре към небето, издига се
над върхарите на буковата гора, минава между купестите облаци, потапя се в
перестите облаци, преминава през
озоновия слой, пърха в стртосферата, подминава я и най-накрая излиза в земната
орбита и се носи в открития космос и там в леденото вакуумно пространство
открива мъничкия българо-съветски космически спътник „Лайка 681“, попада в
неговата сателитна антена, разработена от института по космонавтика на БАН и
бива прекодирано от компютър „Правец“ и изпратено към предавателя на
космическия спътник, който го насочва като космически радиосигнали обратно към
планетата Земя, така посланието за кифлите отново минава през стратосферата,
през озоновия слой, през перестите облаци и като си пробива път в
купесто-дъждовните облаци се насочва право към едно зелено петно на земната
повърхност – букова горичка в източна Стара планина, преминава върхарите на
дърветата и влиза право в антената на радиокосмическа апаратна „Космос 2“,
която се нимара точно на 1 метър от
изпратилата посланието станция „Космос 1“ и тогава разкодираното
послание от съседа бива дешифрирано, записано от дежурния радист като бележка
на листче от тетрадката му и немедлено бива занесено от новобранец на още три
метра в ляво до щабния ЗАС на ротния Виден Жанов и след тази
космическо-комуникационна революция старши лейтенантът най-после бива пряко
известен за пристигналите в тайната база кифли. Но, хайде до тук, стига
разсейване! Огнян откри най-близката
заровена букса и завинти кабела на своята апаратна в нея. Протегна се и се
прозя, но изведнъж се стресна. Гласът на ротния Виден Жанов пискаше от към
гърба му:
-
Ефрррейтор Княжев, прри менкъ!
Камен
Княжев беше замъкнат от ротния в базовата му ЗАС-ка, защото беше най-добрият
войник-специалист по теорията на двигателя с вътрешно горене.
-
Нужен ни е, защото съ говорри, че на прроверкъ при наскъ щял дъ дойди самиийъ
генерал Борис Гербов Бойков. - поясни старши лейтенантът Жанов и се разпореди ожесточено: - Г-н ефррейтор,
искам ви денонощно на рразположение за достойно и отлично представяне на ротътъ
по теорийъ на двигателийъ! - поясни старши лейтенантът и после посочи към Огнян
с острото си противно прътче – Рредник Аджеров вие ще поемите работътъ на
телеграфнийъ механик и към вашътъ телегррафнъ станцийъ Т 5, но и към дрругътъ Т
3, тъй като рредник Захаррриев отсъствъ – наряд е!
- Слушам, г-н старши лейтенант – на часа
отговори Огнян.
Огнян
влиза като сомнамбул в апаратната на телеграфната си станция Т 5-та. Тясно
пространство метър на метър, но то е единственото му собствено място, като
роден дом. До столчето е неговият таен тефтер. Трите дебели книги от
библиотеката. В шкафчето с инструментите е скрил три писма от Урсула и няколко
нейни снимки, в ляво -увита във вестник -половин бутилка водка, а най-долу дори
е скатал най-забраненото и опасно нещо в поделението – уолкмен. Ако го пипнат,
че има уолкмен могат да го пратят дори на военен съд за нарушаване на военната
тайна и за колаборация с враговете на родината... Огнян напипва с пръсти
ключовете в металното чекмедже и отключва една по една четирите теникиени врати
на секретната лампова апаратура, най-невероятното постижение на техническия
прогрес от Първата световна война. Редник Аджеров отваря секретните документи и
пратката от щаба с шифриращите кодировчици за засекретяване на мъдрото
телеграфно съоръжение – асбестова кутия с нещо като перфорирани картонени
билетчета. Поставя две такива билетчата в секретните жлебове – на първата и на
втората засекретяваща апаратура. Завърта двата ключа, подобни на ключове на
готварска печка и големите лампи просветват, по едрите допотпни транзистори и
диоди започва да бие лек ток, светват няколко червени лампички – значи всичко е
наред. Двете засекретяващи апаратури са включени. Засега. За минутка. Цък-цък –
ето я и класиката: лампите примигват и помръкват и двете секректретни апаратури
угасват една след друга. Огнян вади амперметъра, за да открие изгорелите
транзистори, диоди или бушони по веригата. Едната апарутара напълно отказва да
даде признак на живот или поне индикация защо е умряла. Другата проработва
временно след няколко ритника, безотказен способ при ламповите апарати, за
който Огнян е научил от своя ефрейтор, който някога в детството си бил имал
лампов телевизор „Опера“. При всяка засечка и при всяко отклонение на сигнала
перфорираните картончета, наречени шифроващи кодировчици се дупчат и стават
негодни и трябва да се заменят с нови. Използваните перфорирани хартийки пък
трябва да се поставят в метална кутийка, наречена секретна урна и немедлено да
се запалят и изгорят с кибрит до гладка пепел, за да не може врагът да ги плени
и да разбули уникалния шифър от перфорацията им. Войник-свързочник, който не е
изгорил продупчените секретни картончета до гладка пепел бива изпращан
немедлено на военен съд за нарушаване на държавната тайна, предателство на
родината и сътрудничество с нейните врагове. Наистана, и идеята да се ползват
телеграфи с лампова апаратура сама по себе си е уникален способ за постигане на
пълна секретност, тъй като на всякъде по света те са излезли от употреба още
през 1917 г., но хитрата съвтската армия ги ползва до 1958 г. и ги предава на
още по-интелигентната българска войска, след техния надлежен брак, и така само
най-секретнатата българска армия нарочно задържа старинните бракувани телеграфи
в тайна трайна употреба чак до 1991 г., за да не може никой враг да разгадае
командите на българските генерали, пристигнали по телеграф, какъвто никой
никъде вече не използва от половин век.
Едната
засекретяваща апаратура явно е безнадежден случай днес – решила е да не се
събуди, а другата – наританата – така и не желае да получи ясен сигнал и да
сътрудничи доброволно на българския телеграфин механик. Два часа Огнян се
опитва да изчисти сигнала, зарежда секретен картон след секретен картон, изгаря
секретен картон след секретен картон и най-после стрелката на потенциометъра се
стабилизара. Редник Аджеров зарежда поредния шифровъчен кодировчик в жлеба и се
включва в мрежата, с надеждата, че най-после ще успее да размърда схванатия си
кръст. Апаратурата е предвидена да работи безотказно поне 24 часа, но това е
било (а дали е било?) до бракуването й през 1958 г. В настоящите времена тя
обикновено откзва на всеки 10-15 минути, при което всеки път преебава
шифроващата секретна хартийка-кодировчик. А ако не сте разбрали, повтарям:
според устава под страх от затвор за военно престъпление повредената
перфорирана хартийка, която е строго секретен военен документ, трябва да бъде
изгорена незабавно и немедлено в урната за секретни документи, след което да се
замени с нова и апаратурата да се пусне отново, ако до тогава бушоните или
лампите или транзисторите или диодите не са изгорели и ако изобщо е възможно да
се изчисти сигналът. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по средата. Горният ключ отново
зацепва. Клещи. Отверка. Щрак-щрак-щрак-ляво-дясно-по...средата. Като по чудо
проработи. Сигналът е чист и значи сега, докато не е прекъснал пак, Огнян търчи
в задната част на камиона в телеграфната зала, за да получава и да пише
съобщения по телеграфите. Което е по принцип работа на телеграфистите, но на
тях им трябва още малко военна подготовка, за да научат буквите на кирилицата.
Редник Аджеров отваря плика със секретната шифрограма, която трябва да изпрати
по телеграфа: текстът гласи: „Кюлавте канцина бата иочда ноз корт нитая чиа
копифтта в сесетото пълдемуморлайние на нето.
Ткот два а“. Това е шифрирано послание, което означава: „Кюнците
на баклавата да изритат от коня два чифта копита в седемнайсетото пълнолуние на
морето. Точка“ Това е шифрирано посление, което означава: „Командирът на
ротата да получи от щаба два кашона кифли в 14 часа за войниците. Точка“
Огнян се връща в апаратната. По чудо сигналът е чист, лампите не са угаснали,
апартурата все още работи. Сега той трябва да изхвръчи на вън, за да извърши
същите операции и в другата телеграфна станция Т 3-та. На вън цари пълен хаос.
Командирите на роти търчат като корейци и козируват на многобройни генерали от София.
Величествена гледка представляват двете могъщи космически радостанции,
разположени на метри една от друга – Космос 1 изпраща космическо сателитно
послание на Космос 2. А пък и телеграфните станции, които редник Аджеров трябва
да обслужи си ги бива – как иначе ще получим кифлите от щаба, ако не бяха те?
Телеграфни станции Т 3 и Т 5, подобно на Космос 1 и 2, са единствени по рода си
в България – само те още работят с бракувана през 56-та и 58-ма руска
телеграфна техника.
Първият
ден на учението за Огнян изтича в постоянно тичане между двете телеграфни
станции, зараждане и изгаряне на секретни картончета в урни за секретни
документи и чаткане на шифровани послания по телеграфите. Втората нощ
продължава същото. В 22,00 часа редник Аджеров отива до щабния ЗАС на ротния си
Виден Жанов, чука на вратата на фургона му и влиза. Ротни и зводни командири са
се събрали пред отрупаната с туршия и кюфтета маса, задно с някакъв софийски
генерал. Най-добрият специалист по теория на двигателя с вътрешно горене
ефрейтор Камен Княжев им прави кафе. Шаката свири на акордеон хитът на Лепа
Брена за виното и ракията. „Господин страши лейтенант, резрешете да доложа,
позволете ми да се оттегля за няколко часа сън, някой да ме замести“ -
изстрелва репликата си Огнян, но Виден Жанов отвръща пискливо: „Господин
рредник, не ви съ позволява – въррнете съ нъ постъ си и изпълнявайте надлежнити
си задания немедлено!“. Редник Огнян Аджеров е принуден да се върне в
апаратната почти умрял за сън. В 2,00 маса през ноща секретните кодировчици-картончета
свършват. Огнян си позволява да излезе за мало на вън. Той обича да ходи на
учения, защото обича Балкана – обича и плътно черните балкански нощи, в които
тъмнината прилича на течност, а тишината – на тъмен звук. Командирите отстъват
и притичват от време на време като попарени зайци само по станциите, другаде –
никакви проверки, нито от сержантския, нито от офицерския състав. Почивката
трае 15 минути – точно в 2,15 ефрейтор Камен Княжев носи на редник Огнян
Аджеров нова асбестова кутия с перфорирани хартийки, пардон, с шифриращи
кодировчици. Гърчът започва отново.
Още
от през нощтта в апаратната стана изключително задушно и си личеше, че на
следващия ден ще е непоносим мор. Първите зари на слънцето бяха удавени в
мъглива мараня. Движенията на Огнян бяха станали вече съвсем забавени и
некоординирани, чувстваше се сякаш плува в нажежен аквариум. Главата му сякаш
беше пълна с памук. Погледът му се размътваше и клепачите му тежаха като
оловни. Към 8,00 часа на вратата се появи редник Тоньо Пунчев – носеше на Огнян
закуска – кифла с мармалад и канче с гореща ръж – войниците пиеха ръж, вместо
полагащогто им се кафе, защото командирът на поделението подполоковник Коста
Иванов прибираше кафето от склада, за го пласира на черния пазар. „Мерси“ -
провлачи Огнян и стисна канчето с ръж и кифлата си. Отвори уста, за да отпие.
Навън вече ставаше непоносимо горещо. Отвори вратата широко. В апратната
влетяха няколко огромни оси-“чернобилки“
и гигантски комари, очевидно нещастни жертви на военнен генетичен експеримент.
Жуженето им унасяше Огнян. Той още веднъж отхапа от кифлата, но сякаш нямаше
сила да дъвче. Стресна се. Видя кифлата си на пода, канчето с ръж – разлято.
Беше заспал седнал на страни, с пълна с кифла уста. Сега разбра какво го
събуди. През вратата надничаха скръбната физономия и едрите руси мустаци на
майор Зуков-Скъбела.
-
Какво става господин редник? Защо спите, седнал с пълна уста? - гръмовно
избумтя тъжно-внушителния майорски глас на Скърбела.
-
Разрешете да доложа, г-н майор, не съм спал от близо 48 часа – рапортува Огнян,
докато се опитваше да стане и да козирува на висшестоящия.
-
Вървете да спите в шофьорската кабина, г-н редник, аз ще поема вашите
задължения.
-
Слушам господин майор – изстреля Огнян по устав, все още с пълна уста. Замълча за
миг и си позволи да добави крайно неуставни неприлични думи: Благодаря ви.
Майорът
се направи,че не го е чул. Кимна му в посока към шофьорската кабина и сдена
пред лампите на апарутарата.
Огнян
заспа като заклан. 5 часа сън за 5 денонощия безсъние. Събуди се от
непоносимата жега. Сънуваше черен като нощта кон, който тропаше с копита,
цвилеше като повреден камион и го гледаше право в очите, но нещо не му беше на
ред – вместо очи имаше бездънни черни дупки. Огнян се измъкна от лепкавия тежък
сън, цял плувнал в пот. Трябваше да излезе колкото се може по-скоро на открито.
Пикаеше му се. Той се изтърколи от кабината на камиона и се олюля като се опита
да стъпи на изтръпналите си подути карка.
В
обдената жега на вън картинката е следната. Не се вижда наоколо нито едни
офицер или сержант – всички са се изпокрили от горещината. Докато някои от
свързочниците се претрепват да щракат по разбрицани машини, шофьорите, чиято
работа е да бездействат са обхванати от непоносима скука. Тайните запаси от
ракия са станали изключително дефицитни, а е досадно само да се спи. Жегата е
нетърпима и шофьорите му намират колая като се покатерват на покривите на бронираните камиони, събличатсе по слипове и
почват да се препичат така на импровизиран плаж. Особено популярна беше станцията
„Космос 2“ – покривът й се беше препълнил с препичащи се шофьори по слипове,
защото те ползвяха сателитната й антена като импровизиран плажен чадър.
Огнян
се усмихна със симпатия на полуголия редник Душков, който му помаха от покрива
на космическата радиостанция, като му сочеше полупразна бутилка, вероятно с
домашна скоросмъртница. Видя как редник Доган се кърши в талията, гол до
кръста, вероятно показваше специфични движения на кючека или гюбека. От това на
Огнян му стана още по-смешно и той за пръв път от пет денонощия се усмихна
цялостно с привлекателната си и малко хищна усмивка. Протегна се хубаво и се
прозя. После кривна в един гъст лещак зад преплетени стари едри букове, за да
облекчи належащите си физически нужди.
„Този
нагъл бук ме гледа“ - помисли си Огнян, докато се взираше в релефа на едно
вековно дърво, който много приличаше на женско око. Действително буковете често
образуват по кората си форми, които досуш приличат на човешки очи. Старите
букови гори всъщност приличат на гори от очи, гори от гледащи дървета. Някои от
тях са странно оплетени едно в друго като любовнци в прегръдка, а на други са
им излезли корените и напомнят ту на причудливи папала, ту на странни крайници,
ръце, лапи и крака. Днес всички те обаче бяха замрели от непоносимия летен
зной, цялата гора тънеше в омаломощена тишина, не се чуваха нито птички, нито
дори жужене на мухи, пчели или оси. Дали вече да не отиде да смени почтения
майор Скърбела или да се присъедини за малко към импровизирания плаж на
шофьорите на покрива на ЗИЛ-а, мислеше си Огнян, докато закопчавеше копчетата
на брезентовия си униформен клин в гъстия лещак. Докато мислеше това, той се
заслуша. Някъде не далеч зад гърба си дочу напрегнати човешки гласове и тракане
на военни ботуши. Стори му се, че ясно разлчава гласа на командира на
поделението подполковник Коста Иванов:
-
Другарю генерал майор, сега сам с очите си ще се убедите в техническото
съвършенство на свръзочните войски на Първа армия. Погледнете насам...
Безжалостното
нагло любопитство, което цял живот го измъчваше, пришпори Огнян да се измъкне
от лещака и да погледне какво всъщност става.
Видя
доста комична гледка: ротните командири, придружени от висши офицери, развеждат
10-тина софийски генерали и им демонстрита бойна готовност. Комичният ефект
произлизаше от вида на един огромен генерал с масивна челюст и ниско чело,
който приличаше повече на трикрилен гардероб, отколкото на жив организъм и явно
ползваше за униформата си специален шивач. Около него подскачаха като кукли
джуджета следният антураж: 1. прегърбен и мрачен командирът на полка черничкият
подполковник Коста Иванов, с лилави торби под очите, 2. истерично пружинаращия
паяк сенокосец старши лейтенант Виден Жанов, ротния му, 3. до него надутия като
разгонен пуяк ротен на радистите инженер лейтенант Маркс Едисонов, 4. ротният
на телефонистите отнесеният плешив очилатко старши лейтенант Бригадир
Разбойников, и 5. още цял куп подобни офицерски насекоми, които кръжаха около
генерала като мушици около масивна купчина тор. Само майор Зуков Скърбела
липсваше, защото в този момент заместваше редник Аджеров в телеграфната станция
Т 5-та. Огнян се досети, че обемистият генерал трябва да е хитът на сезона –
влиятелният на международно ниво Борис Гербов Бойков. Това обясняваше мрачния
вид на подполковник Иванов, който очевидно не можеше да диша генерала, но
трябваше да му се слага, за да запази позициите си и страдаше от тази душевна
колизия, както и подмазваческото подскачане на Виден Жанов, който не можеше да
сдържи неземната си радост, че командирът на полка най-после е унижен кретен.
Генерал
майор Борис Гербов Бойков беше напарвил кариера, защото беше родом от
единственото традиционно комунистическо шопско село в Софийското поле Мировяне.
Дядо му Бойко Крушкин беше от първите членове на синдиката в Кумарицка околия,
сподвижник на БКП и участник в Септемврийското възстание. На село пък се
разнасяха легенди, че баща му Гербо би кръстен така, защото бил незаконно дете
на някой си от царските регенти от сакскобурготската рода, а според други самият
Борис бил незаконнно дете на диктатора Живков. Тези непотвърдени слухове
помогнаха на Борис Бойков да направи завидна кариера в завода – в Кинтекс.
Зададоха му поверителна задача по конфиденциалната търговия. Той с умиление се
спомняше мускулно-опорния си апарат от времето на официалния нелегален трафик
на автомати Калашников за ислямската социалистическа революция. След провала на
операцията в Италия от КПСС му дадоха най-отговорната задача – това беше
звезния му час – в сътрудническво с изпълкома на КГБ той отстрани лично и чрез
поръчителство 82% от ненадеждните другари от кораба с проваления разкрит товар,
а още по-важното беше, че успя да договори потулването на скандала с колегите
от ЦРУ и така получи важна мисия за международното сътрудничество с американските
и английските другари, които обезпечаваха банковите дела по сметката на КПСС в
Лондон. Това че Бойков не отбираше от английски само увеличаваше уважението на
другарите му от КГБ и КПСС, защото според техните представи американските
колеги бяха длъжни да говорят на руски, а всеки верен социалистически кадър,
който не разбираше вражеския им английски език се приемаше като по-надежден
другар на партията, защото нямаше опасност да се подаде на империалистическа
вербовка за чуждите сили. Борис Бойков спечели пълното доверие на съветските си
другари и беше обучен и провъзгласен за генерал. Говореше се, че неведнъж се е
срещал с шефа на ЦРУ под прикритие, който лично му подарил нефритена статуетка
с древен фалически символ, а шефът на британските служби в знак на почит към
Генерала му изпратил макет в цял ръст на прочутата статуя с пикаещото момченце
от Брюксел. Самият Борис Бойков с умиление си спомняше старите времена на
трафика и израстването в международната кариера, когато беше млад, здрав и
силен и беше най-преспективната фудболна звезда на Мировянския стадион до
завода. Сега атрофиралите му в тлъстини мускули му пречеха да се движи и често
го задушаваха, нарушаваха кръвното му налягане и му причиняваха задъхване и
сърцебиене. А някога футболните му другари от село го наричаха йогата и будисто
за неговото невъзмутимо спокойствие и зарад' двигателно-опорните трикове, които
правеше като централен нападател... А какъв майстор беше по Самбо! Ех, някога
той беше съвършен! Съвършен като Рамбо, като Силвестър Сталоун в „Кобра“,
като Шварци в „Чревената Соня“, ех,
младост, младост... Но Борис Бойков беше все още безупречен и имаше само една
единствена емоционална слабост – обожаваше да го харесват и обичат и мразеше да
му се подмазват и подиграват. И тъй като в момента цялата свързочна войска
едновременно му се подмазваше и подиграваше, той вътрешно се отвращаваше -
душевно потиснат, изморен и раздразнен.
-
Погледете Космос 2, нашата гордост, другарьо генерал майор – хъхреше
прегракнало командирът подполковник Коста Иванов.
-
Но какво е това на покрива?! – изрева генералът, внезептно съзрял как шофьори
по слипове си подмятат шишето с последните остатъци от ракия под сянката на
космическата сателитна чиния.
-
На покрива ли?... А,...нищо?... - гласът на Коста Иванов съвсем потъна и
изсъхна с напълно покрусена въпросителна интонация, като на атеист, който току
що е видял летящ във въздуха християнски светия с нимба.
-
Какво нищо, господини подполковник?! Какво нищо?!? На това ли му викате нищо?!?
- изгърмя със все сила гръмовержеското гласище на генерал майор Бойков.
Защото
нищото на покрива се състоеше от десетина потни шофьора по слипове, които се
препичат на сълнце върху космическата станция и ползват сателтината й антена за
чадър.
„Ей
сега я втасахме“ - помисли не без основание Огнян.
И
наистена, реакцията не закъсня. Само след десет минути се чу ррръкащия
истеричен фалцет на Виден Жанов:
-
Напрредкъ всички! Пълна бойна готовност! На-е-бе-ее-ее-гом !
-
Рррррредник Аджеррров и за теб се отнася – изсъска командирът на корейците на
опитващия да се вмъкне незабелязан в телеграфната си станция Огнян – веднагъ съ
пррривидете в пълно бойно снарррряжение. Ша носити всички димки, гррранати и
патрронни и лично шъ пррроверя как сте си изчистил и смазал автоматъ си! Бего—о--ом
маррш!
След
десет минути цялата телеграфна рота, начело със злополучните шофьори бягаше,
дрънчеше и се тресеше кото гигантска металическа стоножка по склоновете на
Стара планина и газеше с кубинки мравуняци, дупки на смоци, жабурняци, зелени
морави и горски билки.
Навярно
читателят някога си е задавал въпроса какво става, когато човешко същество бива
докарано до крайния предел на жизнените си сили. Смее се. Поне Огнян се смееше.
Състоянието, от което не може по-нататък, сътоянието на краен предел, близко до
смъртта и до пълното изтощение води често до трансови изблици, на прага на
последния транс – агонията - избликва необяснима еуфория. И сега Огнян се
смееше без причина, смееше се вътрешно, смееше се външно. Всичко му беше
страшно забавно и приповдигнато, без да има видима причина за това. Автоматът
Калашников продължаваше да го бласка в гърба, сакът с противогаза и мешката с
тенджерите с дрънчене се тряскаха в двете му бедра и подскачаха, сандъкът с
димките, патроните и гранатите изпъваше сухожилията на ръцете му до скъсване,
краката му вече не го държаха и мускилите на бедрата му искаха да откажат да се
движат, каската се клатеше и удряше челото му, а той се смееше. Усещаше обече,
че всеки миг може и да не издържи. Можеше ли да напрегне още волята си, да
изнасили силите си още една минута, пет минути, можеше ли? Той не знаеше дали
може, опитваше се да мисли за друго или въобще да не мисли. „Ако наистина
нямам повече сили просто ще припадна, помисли си той, а щом не съм
припаднал, значи още имам сили.“ „Ама разбира се, че всичко е наред,
всичко е супер – помисли си след малко – просто човек или е жив или
умира, щом още не съм умрял, значи съм си супер, ха-ха!“ И той се засмя
този път с пълно гърло. „Колко е забавно всичко! Животът е невероятна забава
– да си жив... Ха-ха!“ Кордонът от изтощени до краен предел войници в пълно
бойно снаряжение започна да се спуска надолу, спускаха се по нанадолнището на
склона, някъде към полите на планината. „Ето, че ще издържа, надолу помага
гравитацията, само да я следваш като автомат. Автомат ли? Еба си забавата!
Ха-ха!“. Ротният Виден Жанов, взводният Максим Калугеров и старшината Лука
Андреев се бяха изчервили като домати (ха-ха!), очевидно и те вече се
бяха изтощили, макар че бягаха само по рубашка и само с по един пистолет
Макаров на кръста. Съвещаваха се нещо в движение, задъхани в тръс. Явно ротният
търсеше място, подходящо за стрелба и за хвърляне на димки и гранати.
Стоножката от въоръжени до зъби войници слизаше все по-ниско в падината. Долу
под тях се мяркаха поляни и просеки и зелени корони на дъбове.
-
Ето тамкъ – посочи нещо ротният Виден Жанов – видяхте ли онъзи могилъ?
-
Да, има и поляна – потвърди взводният лейтенант Максим Калугеров, който макар
че продължаваше да изглежда, както обикновено, занесен и безизразен като
полуусмихнат сфинкс, сега видимо се задъхваше и потеше, а по бузите му бяха
избили лилави петна.
Спуснаха
се в долчинката. Наблизо шуретеше плитка рекичка, кордонът войници зави покрай
нея. Дебелите сенки на няколкото разхвърляни в падината дъба съблазнително
привличаха погледите в непоносимата лятна жега. Слънчето хапеше жестоко и
нажежаваше каските и калашниците им. От тревата се издигаше пара, а хоризонтът
трептеше в горещата мараня. Нажежен до пръсване, ослепително бял, слънчевият
диск направо ги блъскаше в главите като с чук – сякаш искаше да ги убие като
телета в кланница. Крайно време беше да спрат. След последните няколко дъба
пред очите им се разкри широка дъбрава. В края на ширналата се поляна стърчеше
като срязано по средата яйце близо десет метра висока тракийска могила. На
върха й на фона на почти бялото от зной небе се открояваше забитата ръждясала
сонда от археологически проучвания.
-
Стой! - изрева Виден Жанов.
-
Ша разположим мишненътъ там горе, шъ я подпррем на сондътъ нъ онъзи могилъ. -
продължи той - Да съ учат да стррелят нъ горре във вррага. После шъ пусниме
димкити, все едно, че врръгът ни е нападнал с химически бомби и поррразяващи
газове. Тогава шъ сложат пррротивогазити и на щурм – нагоре към рредутъ нъ могилътъ.
Който стигни до въррхъ – хвъррргъ учебнъ грръната и бягъ.
-
Добро е решението -потвърди старшината като лакомо се заглеждаше назад в
тучната сянка на най-близкия дъб.
-
Ефрейтор Княжев, бегом марш да поставите мишената горе на могилата! Закрепете я
за сондата немедлено! - изломоти взводният лейтенант Максим Калугеров.
-
Ррротъ, готови за стрррелбъ! Заррреди пълнителити! Нъ единичнъ стрррелбъ в
мишена – във врррага!- запищя истерично Виден Жанов.
Всички
войници се наредиха в редица в права линия в подножието на могилата и
прикладваха калашниците си. Огнян май най-последен сглоби пълнителя си с
патрони, освободи предпазителя, отвори приклада си и го опря в дясното си рамо.
Виеше му се свят и му се повдигаше. Не знаше какво става. Не чуваше вече и командите.
Дум-дум-дум – поредицата от изстрели го блъсна в тъпанчетата, ушите му
запищяха. Миризмата на барут го задави и подкоси краката му. Имаше чувството,
че звукът от патроните и пушекът от барута се забиват като тъп кинжал в сърцето
му, в самата му същност. Все едно колкото повече изстрела чуваше, толкова
повече изчезваше той самият, като призрак, изпаряваше се сякаш като сянка.
Пушекът изместваше самия Огнян от мястото му във вселената, щеше да заеме
неговото място и напълно да го замени, да го подмени - „подменниче?“.
Каква беше тази дума? В такива моменти в главата на човека изникват
най-абсурдни думи и най-необясними мисли, кой ли ни ги шепти? Сега в главата на
Огнян изплува съвсем ясна мисъл, но необяснима и чужда, сякаш някой беше
включил телевизор с научно популярен филм с повтарящи се откъслечни фрази. В
главата му се въртеше фразата: „Змейовете изчезнали от света, когато пукнала
първата пушка.“ Що за нелепа мисъл? От къде ли го е чул? Или чел? Някакви
народни легенди? Предаването на Никола Анастасов за шопите? Огнян здраво
прикладва и се прицели в мишената: „Ако ще се мре, да се мре“ - абсурдно
си помисли той. И стреля. Прикладът го удари в рамото жестоко – явно не беше
прикладвал добре. Дланите му се опариха от нажежения метал на калашника.
Миризматата на барут и звукът на изстрела
сякаш самия него убиха, бръкнаха му в джигеря, напълно го зашеметиха. Той
стреля втори път. Пред очите му причерня. Ясно усети как за момент губи
съзнание. В главата му изплува видение – нещо между представа, сън и халюцинация.
Виждаше се себе си, гледан от горе, беше паднал на върха на могилата до самата
мишена до сондата. От сондата пълзеше течен мрак, някаква дълбока сянка го
теглеше към дупката в могилата. Тялото му беше сгърчено и се тресеше в агония,
в конвулсивни гърчове, от устата му излизаше бяла пяна, а очите му се бяха
подбелили. От левия му крак нещо стърчеше - сянката на острие, или острието на
сянка. А там където острата сянка го докосваше, кракът му избледняваше, губеше
тъмнината си, губеше цветовете си, губеше формата си, губеше очертанията си,
почваше да избледнява и да изчезва, да се превръща в дим, в барутен пушек. Бяха
го наобиколили ротния, взводния, старшината и съвойнците му. Камен Княжев
приклекна и повдигна главата му. Във видението си чу взводният командир да
казва:
„Виден, това е припадък. Момчето
сигурно е епилептик. Трябва да го освидетелстваме за ОГВС“ (което означава
ограничено годен за военна служба).
„За епилепсия – добави
старшината – се дава НГВС“ (което означава негоден за военна служба)
„Нищо му няма. Дъ мълчите!“
- изсъска ротният Виден Жанов, прибледнял пред ужаса, че някой от подопечните
му за войнствени издавателства войници може да се освободи и да се уволни
по-рано от казарамата. В представта си Огнян виждаше ясно мислите, които се
изписваха с невидимо мастило в главата на видния му ротен командир. Виден Жанов
явно възприемаше подчинените си войници като свои лични вещи, изпитваше към тях
алчно чувство за собственост, което му доставяше гъделичкащо удоволствие,
особено, когато се гавреше с ротата си. За него преждевременното уволнение на
някой от подопечните му редници беше недопустимо и съкрушително, както за
вманячения скъперник да загуби значителна сума пари. Но сега ротният командир
прибледня и защото го измъчваше един неотдавнашен потискащ спомен - спомен,
който той се опитваше да удави и да зачеркне от мозъка си, но не успяваше и не
успяваше...
Притеснена загриженост се изписа и
на опуленото лице на едрогабиритния старшина на ротата Лука Андреев.
„Може и да е хистерия. Но все
пак момчето е зле. Трябва да докладваме на началството, на лекарска комисия...“
- неуверено се опита да каже старшината, като си търкаше притеснено носа с
пръст.
„Никаква комисия! - изсъска
Виден Жанов – Нищо не сте видели, ясно?!?!“
„Виден, не може така...“ -
опита се да изрече изречение и взводният Максим Калугеров.
„Лейтенант Калугеррров,
обрръщайте се към началството си, към мен, както подобава по устав! Ясен ли
съм?!?“
„Тъй вярно, господин старши
лейтенант“ – смотолеви взводният, налегна си парцалите и се покри.
„Не, не, не можем да оставим
момчето така. Спомняте си по-миналата зима...“ - не мирясваше старшината
Лука Андреев.
От тази реплика ротният вече
истински се вбеси. Във видението си Огнян разбара, че преди две зими под
командването за заздравяване на дисциплината на Виден Жанов един новобранец от
София замръзнал в снега, кракът му гангренясал, а ротният отказал да го пусне
до лечебницата и го откарали в болница твърде късно – момчето вече беряло душа
и починало в диспансера в Сливен. Виден Жанов едвам отървал да не го разжалват
след този инцидент. Добре, че братовчед му открил връзки с важен генерал в щаба
на Първа армия. Този спомен не преставаше да подлудява Жанов и той се
разкрещява:
„Господин старшинъ, не подобавъ
нъ серррржанския състав дъ изказвъ мнение без рразрррешение от началството.
Мирррно! Кррръгом! Напуснете! Да не съм ви чул да разкажите нъ някой за този
стррррого секррретен инцидент – това е пррредателство към родинътъ! Ша му бият
инжекция и шъ съ оправи – веднагъ го носете към фелдшерррите! Веднага!
Ефрррейтор Княжев и още двама – ти и ти – хващайте го и го носете! Шъ кажите,
че е бил пиян и му е прилошало от рракията, а аз съм ви казал, че искам да се
не рразчува, за да спасим момчето от аррреста. Ясно?!? Ясно ли е, питам?!?... И
още нещо, старшина Андреев, не мъ интерззесуват вашити вррръзки и вашътъ
прррославенъ фамилия, ясно ли е?!?! И забррравете за пррремиални тази година!“
Видението
изчезна, както се беше появило. Огнян все още стоеше прав, макар и олюляващ се,
с прикладван Калашников на дясното рамо и с пръст върху спусъка. Дори и не беше
паднал. Сигурно не бяха минали и секунди. Видението не беше истина. Номер на
въображението му. Просто му беше причерняло за малко. От преумора ще е. Огнян
отпусна автомата. Нямаше намерение да стреля повече, ако ще да го накажат. И
много глупаво – но нещо го ужасяваше в тази могила, безпричинно го плашеше. Все
имаше чувството, че черна ръка се протяга от земята към мишената, че някаква
злокобна сянка плъзва и запълзява около сондата със всеки следващ изстрел на
Калашников. Най-после стрелбата свърши. Барутният дим се разнесе. Огнян пое
дъблоко въздух. Имаше чувството, че не може да диша. Ех, да можеше да си
отдъхне.
-
За нападение на вражеския редут – гтотови – чу как реве отново заповедите си
командира на ротата Виден Жанов.
-
Димки пусни! - буботеше отнякъде взводният Максим Калугеров.
Разнесе
се първият съскащ звук, последван от множество подобни. Цялата поляна потъна в
гъст и непрогледен бял дим. Виждаха се само силуети. При поглед напред едва се
открояваха очертанията на тракийската могила – като призрачен и нереален остров
в бяло-сивото нищо. Учението изискваше в този момент всички войници да наденат
противогазите си, но Огнян не сложи своя – и без това беше запушен и го
задушаваше, а и кой ли щеше да го види, че е без противогаз в този непрогледен
дим.
-
Напрекъъъ! - крещеше Виден Жанов и пришпорваше войниците отзад, като че да бяха
стадо овце. Огнян не искаше да го усетят, че е без противогаз, затова се смеси
с тълпата войници, която тичаше към могилата. В подножението й видя как
силуетите на другарите му търчат вече на горе по склона в гъстата димна завеса.
На върха на призрачната могила просветна оранжево сияние. И гръм. Първата
учебна граната беше хврърлена вече - точно до сондата. Последва втора. Студени
тръпки полазиха гръбнака на Огнян. Стори му се, че вижда как от върха на
могилата се издига някаква злокобна страшна сянка. Той също се набираше с
всичка сила по склона, заедно с последните войници от ротата. Беше извадил
граната си и държеше пръст на капачката й, която трябваше да издърпа преди да я
хвърли. Стигна върха. Озова се пред самата сонда. Пушекът от димките вече се
разнасяше и всичко се виждаше много по-ясно. Стори му се, че съвсем ясно вижда
как от дупката под сондата се подава мрачна сянка на мъртвешка човешка ръка.
Като паяк! Стреснат до потресен ужас от гнусното си видение, Огнян му реагира,
както се реагира, когато внезапно ви полази отровен паяк. Без да мисли, той
инстинктивно отпуши граната и я запокити с всичка сила право към зловещия тъмен
образ - в дупката под сондата в могилата. Страшен грохот се разнесе под краката
му. Огнян залитна. Отново му причерня
пред очите. Но можеше да се закълне, че това не е видение! Огромна сянка се
издигаше нагоре от дупката от могилата и придобиваше все по-отчетливи форми. Чу
страхотен гръмовен цвилеж, от който всичките му зъби се разтракаха, а мозъкът
му запищя. Стисна очи в болезнена
гримаса. Отнякъде го лъхна смрад на прастари органични останки, смрад на древна
тлен на гробница. Ококори се. Опули се. Очите му щяха да изхвръкнат. Не! Това
не беше сянка! Нещо се изкачваше от дупката от могилата на горе към
повърхността, нещо мърдаше там! Дали не беше животно? Изведнъж с внезапен
трясък от процепа под сондата изкочи огромна твар и блъсна с все сила Огнян
право в гърдите. Въдухът му излезе и той се свлече на земята. „Черна
пантера!“ - помисли си Огнян нелогично, докато падаше по гръб назад върху
самия връх на могилата.
Не!
Не беше черна пантера! Сега го различи съвсем ясно и онемя от недоумение, скова
се от панически ужас. Над него размахваше копита, изправен на задни крака черен
кон! Върху конят блестеше брониран ездач. В дясната си ръка държеше посивял щит
във формата на полумесец, в който бяха втъкнати две тънки остри копия. В лявата
си ръка размахваше дълга и широка сабя. „Ромфая“ - помисли си
светкавично Огнян (от къде ли знаеше такава странна дума?). Погледна страшния
конник в лицето. Но той нямаше лице! Наместо лице под закривения напред връх на
шлема и между двете страни на гравираното забрало го гледаше страшна гримаса –
ръждясала маска с грозна зловещо-нахилена физиономия, като горгона. Вместо очи
пламтяха две черни дупки. Бяха тъмни и кухи, но в тях горяха червени въглени!
На гърба на конника се вееше шарен ямурлук с качулка. Под ямурлука блестяха
плочките на златна ризница, заедно с матовия светлик на сребърен нагръдник и на
полу-ръждясала желязна броня на гърдите и корема. На златния масивен колан
висеше много къс двуостър меч, подобен на кинжал. „Акинак!“ - помисли си
Огнян. Но нямаше от къде да знае тази дума... На краката на ужасяващия конник
блестяха наколенници („хламиди!“ - пимисли си Огнян) с релефни
изображения на две страшни грозно-разкривени физономии, може би на диви жени.
Главата на коня бе покрита със златна сбруя и гравирана броня, така че не
можеше да се видят муцуната и очите му, само ушите му стърчаха наежени и
гривата му се вееше бясно. Огнян видя и разпозна всичко това за стотни от
секундата, без да има време и възможност да мисли и да осъзнава. Дребният, но
вдъхващ ужас черен кон отпусна предните си копита на земята и застъпи с тях
мешката и противогаза на падналия пред него редник. Конникът прибра страшната
си сабя ромфая и се хвана за късия меч акинак, сякаш се колебаеше.
-
Сянката ти! - прокънтя гробовен глас в главата на Огнян – Искам сянката ти! -
изсъска бронираният воин.
Огнян
не отговори нищо, беше застинал в шок, неподвижен и безмълвен. Воинът измъкна
едно от копията си изпод щита и го повдигна с десница, сякаш за да го забие във
вцепенения редник. Сърцето на Огнян заблъска лудо. Адреналинът му внезапно се
покачи до краен предел. Инстинктите му заработиха и той се метна в страни, за
да се спаси, изправи се на крака и сянката му се плъзна по повърхността на
могилата в яркото следобедно слънце. Страховитият конник замахна с тънкото си
копие. Огнян се извърна рязко, за да избяга. Но копието не целеше него - то
целеше сянката му. Изсвистя със цвилеж и се заби в земята, там където хвърляше
сянката си левия крак на Огнян. Редник Аджеров изпищя. Прониза го непосилна
болка, въпреки, че по тялото му нямаше и драскотина. Беше ранена единствено
сянката на крака му. Но Огнян ясно видя как собствената му сянка се сгърчи в
болезнени конвулсии. Бронираният конник я натискаше с копието си към земята,
към бездънния мрак на страшната могила. Огнян започна да се дърпа, но сянката
му беше прикована от копието и той не можеше да я издръпа и да се мръдне.
Изтласка се със все сила с ръце назад. Видя как сянката на крака му се разкъса
и непоносима болка обхвана целия му ляв крак. Редник Аджеров подбели очи,
сгърчи се в последен припадък и започна да се тресе в агоничен транс точно под
сондата, точно на върха на зловещата могила. Мрак обхвана съзнанието и очите
му. От тук нататък той не помнеше нищо.
3.
Автопоеза
Поезия
Рядко се случваше тук да усетиш голата си кожа в досег с въздуха. Иглата се плъзна леко, но не можа няколко пъти да уцели обезкървената вена, която постоянно бягаше. Иглата влезе, но нямаше налягане. Лекарството влезе трудно. Втори опит. Иглата се заби бързо и жестоко. Мразеше аналгин. Хлад плъзна по тялото му и за миг се почувства като изтръпнало дърво.
