Думата „парадигма” означава на гръцки „матрица“, „модел”. Американският историк на науката Томас Кун през 60-те години на ХХ век използва този термин в смисъл на „светогледен модел”, чрез който възприемаме, чувстваме, мислим и осъзнаваме действителността и който определя и начина, по който виждаме и усещаме света, дори на чисто сетивно ниво. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалния смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун.1
За Кун парадигмата не е статична даденост – тя подлежи на постоянна интерпретация в общуването, а в определени случаи – и на радикална (революционна) смяна. Смяната на парадигмите действително може да бъде „антропологична революция“ и „смяна на един свят с друг свят“, ако приемем, че общоприетите парадигми почти изцяло определят всичко онова, което възприемаме като „действителност“ и като „свят“ – от сетивното ниво на възприятията до ценностното ниво на емоциите, от практическото ниво на действието и поведението ни до интелектуалното осъзнаване на реалността, моделите на логика и „стила на мислене“.2
Идеите на Кун, приложени от самия него основно за анализ на революционната смяна на парадигмите в областта на науката и на изкуството, придобиват широка популярност и са прилагани от множество учени в многобройни и разнообразни сфери на познанието. Развивайки идеите на Кун известният швейцарски теолог Ханс Кюнг предлага ново понятие – макро-парадигма.3 Под това понятие той разбира основните кодове („умственият софтуер“, според метафората на Хофстеде4), които задават неповторимите и несводими една към друга ценностно-емоционални, мисловно-логически и практическо-поведенчески „констелации“ и „потоци“ (според процесуалната терминология на Кюнг) – характеристики на всяка различна култура – например християнска, будистка, конфуцианска и други. В този именно смисъл, ако възприемем европейската Модерност като макропарадигма, то в нея можем да открием различни и разнообразни микро-прадагими, които подобно на отделни органи и подсистеми съставляват цялостния организъм на модерната европейска култура – например такива са различните парадигми на рационализма, романтизма, либерализма, фашизма, анархизма, марксизма, авторитаризма, елитизма, позитивизма, сциентизма и др. Наблюдението ни, че „зеленото“ е вкоренено, произхожда, присъства и е органично свързано със всяка една от всички възможни парадигми на Модерността ни дава основание да предположим, че екологизмът не е всъщност отделна парадигма, а е новата макропарадигма („новият голям разказ“5) на европейския свят и култура. В този смисъл екологизмът е и „антропологическа революция“, защото подменя не просто една система с друга, а променя цялата макросистема на европейския тип култура. Като заменя една макропарадигма с друга, той всъщност заменя един свят с друг възможен свят. „Един друг свят е възможен“6 е не случайно и мотото на Световния социален форум и на движението за алтернативна гллобализация и за глобално гражданско общество. Именно в този смисъл екологизмът преосмисля, прекроява и преражда европейския хуманизъм в нов тип хуманизъм, почиващ на върховната ценност не само на човешкия вид, а на живота изобщо, на планетата като цяло. Екологизмът е хуманизъм, но той е хуманизмът на един нов свят – свят с нова логика, с нови ценности, с нов език, с нови символи, с нова метафизика, с нови примери за следване, с нови практики и с ново човешко поведение, с нови реалности и с нови хоризонти.
Радосвета Кръстанова в статията си „Устойчиво развитие и гражданско участие. Има ли време за бъдещето“ откроява като съществени сладните характеристики на макропарадигмата на екологизма, които я отличават от остаралите парадигми на статуквото, характерно за линейното мислене на Модерността:
Основните характеристики на новата смислова парадигма преобръщат из основи традиционната парадигма на Модерността. Накратко, те се изразяват в следното:
- Свързаност срещу Отделеност и Обособеност
- Холистичност, Цялостност срещу Фрагментарност
- Далновидност срещу Късогледство
- Дългосрочност срещу Краткосрочност
- Интердисциплинарност срещу Тясна специализация и Профилираност
- Хоризонталност срещу Вертикалност 7
Каква е господстващата парадигма на Модерността, на която се противопоставя новата парадигма на екологизма можем да разберем като проследим зараждането й и развитието й в културно-исторически план.
Модерността като макропарадигма е сбор от различни парадигми с общи концепции за света, но с различни ценности. Самата вертикална йерархична централизирана линейна пирамидална светогледна концепция на Модерността предполага винаги еднолично господство – затова в нея има и една единствена приоритетна господстваща парадигма – тази на властта и на властовите институции, а всички останали парадигми на Модерността като тези на романтизма и на просвещението, на хуманизма и на социалната справедливост остават малко или много маргинални, в подчинено, обезсилено или подценено положение, като потенциална възможност за реализиране на друга модерност, но по-скоро като несъстояла се потенция, на нивото на съзнанието и на културните форми, но не достатъчно на нивото на общоприетите практики и модели на мислене, чувстване и поведение, много повече на нивото на индивидуалната психиката, и не достатъчно на нивото на официалното, оторизираното и легитимираното управление, те остават индивидуални и нелегитимни, докато не бъде легитимирана индивидуалната личност като ценност за официозната Модерност, което още не се е случило, затова алтернативните Модерности остават предимно потенциални Модерности. Те съществуват, но като мечтание, като идеал, като проект, а не като действително реализиран потенциал.
Едно от главните основания за екологичната критика на Модерността е рационално – здравият разум се противопоставя срещу безумието на индустриалното развитие („Самата нашаразумност ни връща отново към Земята“ - пишат и Едгар Морен и Ан Керн в книгата си – манифест „Земята – отечество“ през 1999 г.8), а другото основание е етическо – еко-хуманизмът се противопоставя на античовешката и човеконенавистна същност на технократската Модерност. Лесно могат да се разберат хуманистките основания на екологичната критика на Модерността, ако си припомним фактите от културно-историческото развитие на самата Модерност.
За начална точка на Модерността условно се приема годината 1492, когато Колумб акустирал в Новия свят – Америка. През същата година папската институция създава догмата „Извън Църквата няма Спасение“ (Extra Ecclesium nula salus!),според която всеки, който не е в католическата църква се смятал за прокълнат и обречен на ада – всички друговерци и еретици трябвало да бъдат третирани като дяволи и да бъдат изтезавани и убивани.9 Малко по-рано католическият богослов Тома Аквински в зората на Новото време определил жените с думите на Аристотел като “непълноценни мъже”, а всички свободомислещи жени били изтезавани и избивани от инквизицията чрез скалъпени обвинения във вещество. Орденът на банкерите тамплиери бил унищожен, а парите им конфискувани. Евреите били лишени от недвижима собственост и се допускало да изпълняват само една професия – лихварство – прокълнатата професия на дявола. Всички другомислещи християни и учени били обявени за еретици и изтезавани и убивани. Папската институция все повече богатеела чрез индулгенциите и тънела в разкош и в злато. Това довело до следните последствия: забранените рицарски ордени и част от учените и от еретиците образовали тайни конспиративни общества и ложи. Потиснатите евреи се организирали в таен антихристиянски съюз – ционисти (по името на антихристиянския им идеолог и мним месия Цион10). Друга част от еретиците и от наскоро обвинените в ерес християнски ордени се обединили в движението на протестантите. Така започва епохата на Модерността, епохата на тъмната мрачна Модерност, защото именно през тази епоха, а не през „Мрачното Средновековие“ са се случили едни от най-ужасяващите и зли събития в историята на човешките цивилизации. Именно през тази епоха е създадена и е действала инквизицията, именно в тази епоха Европа се покрива с трупове от граждански и европейски войни, в тази епоха Луи ХІV избива почти до крак цялата протестантска общност в собствената си държава, в тази епоха е касапницата на Френско-пруските войни, гражданските войни и кървави преврати, завоевателните войни на кралица Виктория, на Наполеон и на Хитлер, това е епохата на търговията с роби от Африка, в тази епоха възникват тоталитарните режими и са проведени няколко последователни геноцида – на индианците, на арменците, на аборигените, на немските евреи11… И не само това. Защото именно Модерността е епохата на нечувани и немислими до сега планетарни катастрофи – Първата и Втората Световна война, индустриалното грабителство, разхищение и изчерпване на жизнено важните за човека ресурси, престъпния и пагубен спекулативен капитализъм и глобален монополизъм, глобалното затопляне и заплашително наближаващия климатичен хаос и ред екологични катастрофи, все повече заплашващи да ни доведат до планетарен катаклизъм, огромният арсенал ядрено оръжие, което е в състояние да унищожи цялата биосфера на планетата ни няколко пъти, а дори и да детонира самата планета Земя12. Всички тези ужаси, които ни сполетяват в тази епоха не са случайни -те са неизбежни, защото са заложени в основите на господстващата парадигма на Модерността – те са неизбежни, защото са във вътрешната й логика, в начина на мислене и на действие, в човеконенавистната ценностна система на поточната линия13, на капитала и на едрата буржоазия, в кафкианската метафизика на „Параграф 22“ – на хипер-бюрокрацията и на полицейската военщина, в хищническите й символи на безпардонно пиратство и безогледно грабителство – включително в кръвожадните химни и гербове на националните държави14, в дивашки безжалостните и противоестествено жестоки практики за справяне със всяка алтернатива – от чуждите култури до алтернативните парадигми на самата Модерност като хуманизма, социализма и комунитаризма, творческия романтизъм и просвещенския етичен рационализъм: от гаврошовците на Юго до Алжирските войни, от пълното изтребление на хугенотите до Испанската гражданска война, от употребата на химическото оръжие през Първата световна война до скриването на данните за катастрофата в Чернобил от европейските национални правителства и от Световната здравна организация, от концентрационните лагери на Хитлер и Сталин до касетъчните бомби, хвърлени в Югославия, от униженията на работниците от времето на Юго и на Дикенс до замърсяването на планетарната атмосфера с индустриални парникови газове – бездушие, умствена тъпота и нравствена елементарност, нечовешка и противоестествено извратена жестокост, изтезания, произвол, измама, безочливи лъжи, екстремна експлоатация, ненаситна алчност и грабителство, повсеместно потисничество, репресия, унижение и гавра с човешката личност, с народите и с културите, с природните закони и с живота на Земята, със самата планета Земя…И всичко това подплатено с нечувани и невиждани технически средства за масово изтребление.
Модерността започва да се развива като глобална и монополизираща културна и стопанска експанзия първоначално от Испания и Португалия, а по-късно от Великобритания, Холандия и Франция, още от времето на Великите географски открития. Още с началото на триумфалния ход на Модерността, основателните критики срещу нейните етически и духовни основи са ярко изразени от будните умове на Европа, особено от просвещенците и романтиците. Модерността е сложен и нееднороден процес, който е забележителен и уникален, както в най-доброто, така и в най-лошото. Модерният капитализъм в Северна Европа и в САЩ започва от протестантската етика и от бизнес-практиките в протестантските общности, които я изповядват (Макс Вебер). Наред с това Наполеон и Британската империя създават военизирания и бюрократизиран експанзивен имперски модел на буржоазната Модерност. Моделът се базира на една нова военизирана и свръх-бюрократизирана държавна форма, наречена национална държава, в традицията на френската „абсолютистка“ държавност, създадена от „краля-слънце“ Луи ХІV и утвърдена от самопровъзгласилия се за императо Наполеон І. Този военно-централизиран и авторитарен ценностен модел е послужил и при формирането на САЩ, въпреки федеративния характер на държавата. Британският имперски модел също по същество не се различава от френския – централизирана колониална империя. Великобритания става велика сила чрез военна сила и военна дипломация, подпомогната от пиратство, и налага монопол над цялата световна търговия. Държавите, които не успяла да колонизира с военна сила, Великобритания превърнала в свои икономически и политически марионетки (британският маниер на действие в това отношение най-добре се откроява при „Опиумните войни“ в Китай). Бързата експанзия на модерния колониализъм довежда света до процеса, който днес наричаме глобализация, а в по-ранни епохи е бил наричан колониализъм или империализъм. Първоначалното значение на думата „император“ в древния Рим била „военен генерал“ – нищо чудно тогава, че епохата на модерните буржоазни империи е епоха на генералщина – на военни форми на власт и на командно управление. Цялата епоха на Модерността е белязана от войната, в това число постоянни войни между самите модерни национални държави – воюват по между си и Великите сили на Модерността, и подражаващите им нови национални държави, и накрая – и самите им колонии: чак до 9 май 1945 г. (а в бившите вече колонии военните действия не стихват и до днес, защото и това е бизнес – някъде трябва да се пласира произведеното оръжие). Европа е континент на постоянните войни, които я омаломощават до толкова, че европейските империи залязват и са изместени от нови модерни гиганти, които са успели да се опазят от войни на собствената си територия – САЩ, а в днешно време вече и Китай. Не е чудно обаче, че целят ХVІІІ и ХІХ век минават под знака на европейските войни между нациите – ресурсът, който те искат да заграбят еднолично е огромен – това е ресурсът на цялата планета, засмукван и съсредоточен единствено в няколко колониални империи, които въпреки войните по между си, същевременно са и в общ съюз. Съюз от най-мощните във военно отношение и най-богати с капитали национални държави на Модерността, известен като „Великите сили“ изявява претенциите еднолично да владее планетата и да ползва всички планетарни ресурси основно за интереса и нуждите на собствените си държавни и стопански елити – това става едновременно с военна експанзия, с културна експанзия, с политическа намеса, с търговска доминация и монополизация на търговията, на средствата за производство и на всички планетарни ресурси и богатства от елитите на въпросните няколко модерни национални държави от имперски тип. Огромният планетарен ресурс и новият протестантски начин на производство предоставят в ръцете на Великите сили огромен капитал за развитие на науките и технологиите и те се възползват от него, най-вече с военни цели, а и за да придобият монопол над всички средства за производство на планетата. Така Модерността води до една от най-значимите технологични революции в познатата ни човешка история. Като следствие от това в началото на ХХ век основен стратегически ресурс става петролът, с който работят новите машини, а системата на поточната линия в производството, въведена в САЩ от Джон Форд бързо става модел на ефективно индустриално производство на всякъде на планетата. Това води до съсредоточаване в ръцете на няколко фамилии на нечувано и невиждано свръхпроизводство на (в повечето случаи) некачествена продукция, която трябва да бъде пласирана на световния пазар за несъответстваща на качеството и вложения в нея ресурс монополна цена: започва епохата на свръхпроизводството, довела по-късно до епохата на свръхконсумацията.15 Все по-ефективните машини и все по-размножаващите се технологии минават на нивото на масовото производство за ползването им от всички класи и народи по цялата планета. Невероятният бум на технологиите обаче поражда неочаквано несъответствие – в ръцете на хората попадат изключително мощни и невиждани до сега технологични инструменти, способни да унищожат всички хора на земята, а дори и целия живот на планетата, а както става ясно от последни научни доклади – те вече са в състояние дори да взривят Земята и тя да престане да съществува като планета. При това хората, които разполагат с тези технически средства изобщо не са подготвени за такава невероятна власт и сила и в повечето случаи не са в състояние да се адаптират към ефектите от свръх-технологиите и да бъдат на висотата да боравят адекватно с такава огромна и опасна технологическа мощ. Същевременно през ХХ век военният характер на националните държави води до естествения си завършек – преодоляват се буржоазните демократични форми на управление и технологичната мощ и планетарните ресурси се съсредоточават в тоталитарни военни режими на нови национални държави, претенденти да изместят старите в амбицията си да владеят света – Италия, Испания, Германия, Русия, Япония. Получава се парадоксална картина – невероятните модерни технологии се ползват от хората, така както пещерният човек ползва каменната си брадва, както разбойникът ползва арбалета си и както пиратът ползва абордажната кука – в най-груба, елементарна и глупава форма – за варварска агресия, дивашка жестокост, саморазправа, безогледно грабителство, безпрецедентно насилие. Така в средата на ХХ век триумфът на експанзивната култура на Модерността започва да показва най-ужасните си лица – Втората световна война, водородната бомба… Катастрофата е пълна и пагубна, дори за част от победителите, а от тази ситуация се възползва следващия по ред хегемон на Модерността – САЩ, защото на територията на тази държава фактически не са провеждани военни действия (Пърл Харбър не е никакво военно действие, а е единствен инцидент), а в същото време по време на войната чрез държавна намеса частният икономически сектор бива слят с военната индустрия в едри корпорации, съсредоточени вече в ръцете на военни и политици, част от които са същевременно капиталисти и монополисти, а огромното количество произведено, продадено и складирано оръжие им позволява да натрупат огромен и често недеклариран капитал само за няколко години и да ползват икономическата и военната си мощ за собствен диктат над останалите играчи на световната сцена. Новият световен ред на глобалния монополизъм на следвоенните корпорации, американски тип икономически наследници на европейските имперски Велики сили, са провидяни още през 40-те години на миналия век от някои мислители и творци в изкуството, като например Дж. Оруел в “1984” и от К. С. Луис в “Онази грозна сила”. Така или иначе, още от самото си зараждане господстващата парадигма на Новото време започва със схемата безверие, безчувственост, меркантилност, пресметливост, нечувано развитие на машините и технологиите, свързано с безскрупулна военна експанзия, подпомогната от свръх бюрократизация за налагане на понякога таен, но за сметка на това тотален колониализъм и монополизъм над политиката, търговията, новите средства за производство и световните икономически и природни ресурси, заграбването на които (единствено!) е направило възможно несметното богатство и просперитет на Западна Европа и САЩ.16
Именно на този господстващ модел, на тази официозно легитимирана парадигма на Модерността се противопоставя екологизмът като нова макро-прадагима на Модерността. Основанията за това противопоставяне са едновременно ценностно-нравствени и здраво рационални и спасителни – главните основания са, че този модел е едновременно античовешки и антиприроден, той е модел насочен срещу живота като такъв изобщо и в този смисъл е изключително ирационален, съвършено глупав и безумен – той представлява заплаха за самото физическо съществуване на човешкия вид, за самия живот и за бъдещето на цялата ни планета и в този смисъл дори и елементарният здрав разум на оцеляването ни безапелационно изисква този господстващ модел на Модерността да бъде третиран с „нулева толерантност“. Тази допотопно остаряла линейна парадигма от каменната епоха на човешкия ум и нравственост е жизнено необходимо да бъде радикално променена и заменена с нова нелинейна парадигма, основана на хуманизма и опазването на живота – това е единственото спасително за бъдещето ни решение. Поради липса на по-подходяща дума ние наричаме тази нова нелинейна хуманистична, рационалистка, етическа и просвещенска макро-парадигма на европейската Модерност с думите „еко“ („дом“) и я окачествяваме с епитета зелено, асоцииран с жизненост, природност и младост.Новата парадигма на екологизма се различава от класическите парадигми на Модерността, така както дървото се различава от пирамидата. Докато парадигмите на Модерността, на индустриализма и на хипермодерността се отличават със своя елементарен егоизъм и егоцентризъм в нравствено-ценностно отношение и със своя милитаристичен и грабителски характер, основан върху постоянна конфронтация и фрагментаризация, свръхексплоатация и свръхконсумация, обсесия за свръхмерна власт, команден принцип и постоянна експанзия, механичност и машиналност, патологична грандомания и оценностяване на липсата на ценности и фаворизиране на количествените за сметка на качествените характеристики на благата, то новата парадигма на екологизма е основана на съвсем други ценности и на съвършено нова логика – тази на отговорното стопанство, на ценността на живота и на сложните органични системи, които се отличават с качествата на взаимовръзка-синергия, холизъм-цялостност, комплексност-сложност, както и с оценностяване на всеки малък детайл, на различието и многообразието, на естественото и органичното, на самоорганизацията и на качествените характеристики, позволяващи всеки обект и всяка система на оценностяване да се разглежда и като субект на ценността.
Част от разликите между парадигмите на Модерността и на индустриализма и младите “зелени” парадигми на екологизма и устойчивото развитие могат да се обобщят в следната схема:
| МОДЕРНОСТ-ИНДУСТРИАЛИЗЪМ | ЕКОЛОГИЗЪМ-УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ |
| елементарност | комплексност-сложност |
| Проста механична системност – машини | Сложна органична системност – организми |
| Фрагментаризация – разчленение на действителността | Сложна мрежа от взаимосвързаности – синергия |
| Алиенация – отделеност и отчужденост – изолация на обектите | Цялостност- неразчленимост на действителността – холизъм |
| Команден принцип на властта | Самоорганизация и автопоеза |
| Оценностяване на количествените характеристики | Оценностяване на качествените характеристики |
| Грандомания и ценност на командните елементи в системите | Ценност на малкото и на всеки един детайл от системите |
| Безогледна консумация тук и сега | Отговорно стопанисване с мисъл за бъдещето |
| Експлоатация до пълно изчерпване на ресурсите | Принцип за възобновяемост на благата и неразхищение на енергията: „ограничавай-използвай отново-рециклирай“ (reduce-reuse-recycle) |
| Експанзия и глобална монополизация | Локализация и ограничаване на общностите |
| Конфронтация и противопоставяне на всеки два елемента | Търсене на хармония, съгласие, взаимосвързаност |
| Милитаризъм, мачизъм, агресия и насилие | Пацифизъм, равнопоставеност на половете, мир и диалогичност |
| Цинизъм и безстрастност | Емоционалност и защита на нравствени ценности |
| Униформизация, обезличаване и конформизъм | Оценностяване на вяска форма на многообразие, на различието, на личностното начало |
| Егоцентризъм – само аз съм важен и само аз съм ценен | Екоцентризъм – всичко е важно и затова аз съм ценен |
| Ценност на машината | Ценност на човека и на живота |
| прекаленост | умереност |
Три са големите идеи на ХХ век, които екологизмът успя да превърне в нова парадигма на хуманизма и в практики на ХХІ век: идеята за метаеволюцията в теорията на системите и за холистичния подход към сложните органични системи, въпросът за Другия в психологията на личността и в антропологията и екологичният ренесанс на класическите просвещенски ценности. Ограниченията в обема на настоящия тип научен анализ ни позволява единствено да щрихираме акцентите, свързани с идеите, чрез които екологичната макро-парадигма позволява прекрояването на всички практики, начин на осъзнаване и на мислене за света и на ценностите на еко-хуманизма в контекста на новите парадигми в науките за природата и за човека като разширяване на традициите на европейския християнски, ренесансов и просвещенски хуманизъм.
А. Приносът на екологизма за превръщането на новата научна парадигма за природата в социокултурни ценности, в действителни практики и в нов начин на мислене и осъзнанаване на действителността е безспорен по отношение на разширяването и витализирането на следните понятия и принцип от теорията за сложните органични системи :
А 1 Комплексност – На сложните системи не може да се влияе командно
А 2 Органичност – Животът е уникален етап в еволюцията на системите, който в определени условия преодолява ентропията, без да нарушава законите на термодинамиката, а именно чрез тях, а уникалните му характеристики са дисиметрия, самоорганизация и синергизъм, самостойност и устойчивост, самоподържане и самовъзпроизвеждане на сложните органични системи
А 3 Неопределеност и нелинейност – Зрителите и наблюдателите са деятели и сътворци на реалността – ние като наблюдатели сме съ-творци на съществуващото, дори и само наблюдавайки го
А 4 Холизъм, синергия, нееднолинейност и автопоеза – всичко съществува и действа в заеденост, нееднолинейност, в съответствие и в синхронно припокриване, а парадоксалността е базисен принцип на реалността
А 5 Процесуалност – действителността е динамичен и променлив процес, а не определимо статично статукво
А 6 Реабилитация на аксиологията – ценностите са принципът на селективност, който задава системното свойство на системите в тяхната среда, независимо от нивото им на сложност и самоориганизация – на вселенско и космическо ниво, а информацията е възможна и се заключава именно в ценностната селективност (Хакен), съществуват безусловни космически ценности – животът
Приложимост на тези открития към екосистемите: те са сложи и не може да им се влияе командно, те са органични и преодоляват ентропията, те са непредвидими и ние сме техни съ-творци, те са динамичен процес, а не определимо състояние
Приложимост на тези открития към човека и човешкия (биологично-психологически-културно-социален (трансперсонален) свят) – човекът и човешкият свят е най-сложната система, която можем да наблюдаваме, човекът и човешкият свят са органични системи, човекът е автопоеза – творец на самия себе си (по думите на Едгар Морен и Ан Керн това означава, че “човекът не е някаква произволна инвенция (…), а един уникален продукт на биологичната еволюция, който произвежда сам себе си в своята собствена история“17), той е всичко заедно в едновременност, в съответствие и припокриване, човекът е процес, а не статично състояние и в този смисъл също е и неопределим.
Принос на екологизма за хуманизма: той прилага откритията в науките за природата към човека и към човешкия свят
“Това именно е метаморфозата на науката, – пише в книгата си “Снирегетика. Хаос, ред, самоорганизация” Михаил Бушев, – благодарение на която конфликтът човек-природа преминава в диалог на човека с природата, а в недрата на конфликта физици срещу лирици назрява нов съюз (…) По този начин, пишат и Пригожин и Стенжер, съвременната наука се утвърждава днес като хуманна, като наука, правена от хора за хората. Науката е поетичен (от гр. Ποίησις – съзидание, творение) слушател на природата, активен наблюдател.”18
Б. Приносът на екологизма за превръщането на теориите за човешката личност в ценностна парадигма и в практическа норма, пряко свързана с ценността на многобразието и със способността й да възприема и оценява Другостта (Въпросът за Другия) има следните основания в развитието на науките за човека през ХХ век:
Б 1 Фройд: Човекът е био-културно същество и душевната му конституция се основава на парадоксална амбивалентна същност. Човешката зрялост е свързана с преодоляване на родителския авторитет
Б 2 Лакан: Принципът на огледалото и въпросът за Другия при Лакан: човешката личност се изгражда само в оценностяването на различието и на многообразието – на Другия и на Другостта
Б 3 Антропологията: Въпросът за Другия води до края на евпороцентризма, наред с преоценяването на неевропейските култури – от Юнг и Леви Строс през всички класически антрополози от Рут Бенедикт, Маргарет Мийд и Клифърд Гиърц до Цветан Тодоров и Хеерт Хофстеде и до религиозните интерпретации на Въпроса за Другия (Янарас, Зизулас, Кюнг). Въпросът за Другия е основната идея, свързана с екологичното оценностяване на културното многообразие
Б 4 Трасперсоналната психология ни позволява да мислим човешкия свят като екологична синергия – Юнг, Фром, Маслоу, Морен, Луман
Значение на Въпроса за Другия като основна ценност в екологизма – другите живи същества са също и “Другият” за човека като вид
Значение на Въпроса за Другия за екологичния хуманизъм – културното и езиково многообразие като част от биологичното многообразие – въпросът за многообразието и въпросът за Другия, значение на автохтонните населения и техните култури за екосистемите, за биологичното многообразие и за човечността на самия човек – през въпроса за Другия
Принос на екологизма: придава на социалните науки човечност и на антропологията – екологични измерения
В. Екологичният Ренесанс на класическите просвещенски идеи се заключава в следното:
В 1 Преоткриване и разширяване на либерализма: само чрез свободната мисъл, съвест, убеждения и воля се реализира човечността на човека (пълният му потенциал като уникален вид), естествените права съществуват и те са валидни за всеки жив вид и за човека – човешките права, заедно например с котешките или със слонските, тюленските или китовите права – хуманизъм и към животните и към екосистемите – за еко-хуманизмът няма противоречие в това, че хуманността на човека може и трябва да се изразява и в любов към живата планета, към живота изобщо и към живите ни събратя
В 2 Преоткриване на здравия разум – изчерпването на жизненоважните ресурси и разрушаването на природата като животоподържаща система за човека са слабо казано неразумни и направо безумни – в този аспект екологизмът е и борба на ума с безумието и на разума с глупостта
В 3 Преоткриване на етиката (златното правило) и разширяване на категоричната нравствена повеля – категоричната нравствена повеля е опазване на живота като такъв и това е безусловно – този нов етичен императив ни свързва и ни прави съпричастни с всички живи видове и с глобалната биосфера на планетата Земя
В 4 Гражданското общество и мира и “обществото” на всички форми на живота – активни действия в посока екосистемите и живите видове да станат субект на международни права
Значение на Просвещението за еко-хуманизмът – ключово значение за еко-хуманима в това отношение придобиват борбата за еманципацията (освобождаването) на живото като такова и на образованието като решаващо за пълнолетието на човека в съвременния свят.
“И така по един удивителен начин – заключават в това отношение и Едгар Морен Ан Керн – се срещат и съчетават в една подновена форма двете големи и силни идеи, свързани с навечерието и раждането на революцията от 1789 година: идеите на философията на Просвещението, чиито център е рационалния човек и идеята на Русо, идеята на романтизма, чиито център е живата природа.“19
Прилагането на теорията за органичните системи към човешкия свят, прилагането на Въпроса за Другия към природния свят и ренесансът на класическите ценности на Просвещението са може би най-съществените приноси на екологизма за обновяване и поставяне на нови основи на традиционните европейски и християнски ценности на хуманизма в качеството му на човеколюбие.
В заключение остава да уточним въпроса към какво е центриран еко-хуманизмът.
Новият екологичен хуманизъм не е нито нацио-центричен, нито европоцентричен, нито християно-центричен, нито антропоцентричен, просто защото не е линеен, което означава и че изобщо не може да бъде “моно-центричен”. Този нов нелинеен начин на мислене, светоусещане и оценностяване на живия свят не може да бъде изобщо центриран само към едно нещо, само към един център, защото логиката и ценностната система в тази нова парадигма не са вертикално-пирамидално центрирани към върха, тъй като в “сферичната” и “дарвообразно-органична” нелинейна картина на света на екологизма изобщо няма връх, няма един център, а много разнообразни върхове и центрове и всички те са заедно централни и еднакво важни. В логиката на тази парадигма на живите системи няма подчинение, а взаимно допълване, няма контрол и контролен пункт, а има естествена органична самоорганизация на всичкото взето заедно. Подобно на логиката в медицината, логиката на екологизма гледа на света ни като на организъм – всяка молекула, всеки ген, всяка клетка, всеки елемент, всеки орган и всяка подсистема са важни за цялото на организма, също както и цялото на организма е важно за всяка своя подсистема, орган, елемент и съставна клетка или ген – те не могат да бъдат делени и разфасовани, докато са живи и ценността им е органичността на живота. Доминиращото мислене на Модерността е разфасоващо и разчленяващо, но който разфасова и разчленява нещо живо, той не може да получи друг резултат, освен един разлагащ се труп. Ние сме част от цивилизация, която като следствие от начините си на мислене и светоусещане сякаш се е насочила да постигне именно такъв разчленително-разфасовъчен резултат с огромния организъм на планетата, третирайки я по логиката на старта линейна парадигма все едно, че е месо за консумация – разфасоваме земята, така както се разфасова мъртво прасе, но забравяме че биосферата не е мъртва, а е жива и че когато се опитваш да разфасоваш такъв немислимо огромен жив организъм като целия живот на Земята, той едва ли ще остане безучастен и първите пострадали ще са именно “заколителите” на биосферата. При това планетата не е прост механизъм, който да навиеш като часовник и да очакваш от това определени резултати – резултатите от всяко наше действие в такава сложна органична система са практически непредвидими.
Разкривайки сложността на света на живота, екологизмът припознава по нов начин любовта си към човека не като любов към господар, а като любов към мъничък труженик и съ-творец от голямото цяло на живота. Любовта към човека в зеленото светоусещане не е като любовта към златото или като любовта към царя. Тя не прилича на обожание към единствена и върховна ценност, а е подобна на взаимната любов на приятелите в задружие, в което всяка единична уникална човешка личност е едновременно и малка клетчица, съпричастна към огромния жив свят, но същевременно е и неповторим носител на върховната ценност на живия живот във вселената, в едно и заедно със всички останали обитатели на планетата. Така екологизмът издига човеколюбието в нов малък, смирен и скромен дом в големия и необозрим свят, в дом, който няма общо с вавилонските кули и небостръгачи на демоничните романтични видения и надменно-горделиви грандомании на европейската цивилизация от разцвета на Модерността. Ценността на човека не е “доктор Франкенщайн”, нито “доктор Джекил”, нито Цезар, нито Александър – ценен се оказва “малкият човек”, подобен на “малкия човек” на Чарли Чаплин или пък на “малките хора” от зората на християнството – простите рибари, които стават апостоли на вярата, надеждата и любовта. Но в екологичната логика именно “малкото е голямо”, както и “слабото е силно”, ако перифразираме сентенциите на древнокитайския мъдрец Лао Дзъ. Защото в крайна сметка всяка едно “незначително”, но здраво човешко същество носи в себе си всичко онова малко, което е голямо – малкото, което прави от човека човек – любов, приятелство, уважение, въображение, всеотдайност… Всеки човек е център на тези качества и всеки човек е еднакво централен именно с тях в общата тъкан на живота на планетата ни. И тъй като всеки е голям в своята уникална ценност в общото, заедно с толкова много малки големи, ние всички оставаме “малки човеци”: Човекът е малък като бушмен.
“Човекът е малък и затова е красив”, пише и класикът на екологизма Шумахер. В този смисъл екологизмът връща европейския хуманизъм към собствените му корени на християнско човеколюбие, към думите на Исус Христос: докато не станете като “тези малките”, няма да влезете в царството небесно (Мтат. 18: 1-20). В зората на новия екологичен хуманизъм тези класически евангелски думи започват да звучат все по-спасително, все по-необходимо все по-навременно актуално.
1op. cit.
2 „Стилът на мислене“ е едно от понятията, въведени от Томас Кун. „Стилът на мислене“ зависи от образованието. За Кун революционната смяна на парадигмите задължително минава през образованието и смяната на поколенията, защото за него парадигмата е в същността си и „практически пример за следване”, който се предава в непосредственото общуване от знаещия на желаещия да научи „чалъмите” как се действа и постига определено нещо, от учител на ученик, от „майстор“ на „чирак“. В този смисъл Кун критикува модерното образованието за липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и усвояват единствено чрез пример и практика. „Пример за следване“ е основното определение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. В много отношения идеиите на Кун напомнят за тези на Имануел Кант. Ключовата роля, която той залага на образованието ни позволява да определим възгледите му като нео-просвещение или ренесанс на Просвещението.
4Хофстеде, Хеерт, Култури и организации – софтуер на ума. Междукултурното сътрудничество и значението му за оцеляването, ИК Класика и стил, София, 2001
5Понятието “голям разказ” е на Лиотар. Успорвайки Лиотаровата концепцията му за постмодерността американският социолог Робърт Нозик заявява, че ако остане “голям разказ” на ХХ век, то това ще е “зеленият разказ”
6Цитатът е взет от поема на френския поет сюрреалист Пол Елюар (“Един друг свят е възможен, но той е вътре в този свят”) и е предложен за мото на Световния социален форум от един от инициаторите му – Игнасио Рамоне, който по това време е главен редактор на вестник Мон Дипломатик.
7Кръстанова, Радосвета, Устойчиво развитие и гражданско участие: има ли време за бъдещето? В:МЯСТО ЗА БЪДЕЩЕ, Година първа, сборник, съст. Кръстанова, Р., Канев, П., СГС-Щастливеца, С., 2009
8Op. cit.
9“Светата римска църква…твърдо вярва, изповядва и заявява, че никой извън католическата църква, нито езичник, нито юдей, нито невярващ, нито схизматик ще участват във вечния живот, а по-скоро са осъдени на вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели, освен ако не се присъединят [към католическата църква] преди смъртта си.” – гласи Енцикликата. Цитирано по: Кюнг, Ханс, Една ли е истинната религия? Опит за установяване на икуменически критерии В: ХРИСТИЯНСТВОТО И НЕХРИСТИЯНСКИТЕ РЕЛИГИИ, Фондация “Демос”, Силистра, 2003, сборник; съставителство и превод – Ина Мерджанова, стр. 69
10Интересен и най-вече сериозен и задълбочен анализ за ролята на псведомесията Цион и за целия този период на европейската история предлага Ерих Фром в книгата: Фром, Е.,Ще бъдете като боговете, ИК “Захарий Стоянов”, С., 2005
11По тази тема виж повече в: McGrath, A.,The Future of Christianity. Oxford, Blackwell Publishers, 2002
13“Ценностната система на поточната линия” е понятие на американския социолог Джордж Ритзър:
Ритзър, Джордж, MACDONALDизацията на обществото, ИК Емас, София, 2008
14В това отношение виж анализът на Карл Юнг в пътеписа му “Индианците Пуебло” В:
Юнг, К. Г., Автобиография, спомени, сънища, размисли, записани и издадени от Аниела Яфе, Издателство ЕА, Плевен, 1994
15В това отношение виж анализът на Дени дьо Ружмон: Дьо Ружмон, Дени, Бъдещето е наша работа, ИК Златорог, София, 1997
16В това отношение е много показателен и анализът на Иван Хаджийски в: Хадижийски, Иван,Оптимистична теория за нашия народ, Изток-Запад, София, 2002
17Op. cit.
18Бушев, Михаил, Синергетика. Хаос, ред, самоорганизация, София, 1992, стр. 228
19Morin, Edgar, Kern, Anne Brigitte, Homeland Earth: A Manifesto for the New Millennium, Hampton Press, London, 1999 (цитатът е в превод на Радосвета Кръстанова)
Няма коментари:
Публикуване на коментар