Калин Ненов: Нуждаем ли се от природата? - есе
Нуждаем ли се от
Природата?
<2003>
През последните
няколко години започнах да се питам кои
страни от живота ми не зависят от
Природата. Дишам въздуха на Земята и
пия водата на Земята. Храната ми расте
върху земната почва; дрехите ми са
направени от земните растения и животните,
които се хранят с тях. Домът ми е построен
от плътта на Земята: от скалите и
минералите, които извличаме от планетата
си. Вещите ми, електричеството, което
ползвам за готвене, за разходки в Мрежата
и за написването на това есе, хартията,
върху която изливам вътрешните си
търсения – цялото ми съществуване е
изградено върху и от ресурсите на
Природата. Възможността да се любувам
на Природата – на изяществото на водното
конче, покоя на хилядолетната мура,
палавите скокове на планински водопад
– внася вдъхновението и размисъла,
които превръщат живота ми в нещо повече
от седемдесетгодишно упражнение по
оцеляване. С осъзнаването на тези
зависимости мислите ми лека-полека се
изместиха от въпроса „Нуждаем ли се от
Природата?“ към „Как да се отплатя на
Природата за всичко, което ми е дала?“.
По-долу ще се върна към него.
Малцина наши
съвременници ще отрекат, че светът ни
е изправен пред колосални екологични
проблеми. Непредсказуеми засушавания
и наводнения, намаляващи запаси на
питейна вода, опустиняване на плодородни
земи, замърсяване на въздуха, изчезване
на растителни и животински видове и
последващият срив на екосистеми – това
са все последствия от настоящата
властваща парадигма на човешко развитие,
която е пренебрегвала, съзнателно или
не, ролята или самото присъствие на
Природата в битието ни.
Много хора таят
надежда, че техническият прогрес и
внедряването на технологиите в ежедневието
ни ще ни помогнат да се справим с грозящите
ни бедствия. С повишаването на жизнения
стандарт, смятат те, можем да инвестираме
повече средства в научно-техническия
прогрес; а напредналите технологии ще
ни позволят да създаваме нужните ни
продукти по-евтино, по-бързо и с по-малко
ресурси. Вече разполагаме със синтетични
храни, дрехи и лекарства; измислили сме
такива многофункционални материали
като пластмасите; с подходящата технология
един ден бихме могли сами да синтезираме
въздуха и водата – или да дишаме, да
утоляваме жаждата си с нещо съвсем
различно. Генно модифицирани организми
могат да бъдат приспособени към
най-суровите природни условия – значи
можем да решим проблема със световния
глад. Технологиите до голяма степен
биха могли да направят Природата ненужен
елемент в човешкото битие, фактор, от
който не зависим.
Аз откривам два
пропуска в горните разсъждения. Първият
заляга в основата на идеята за създаване
на изкуствени материали. Пластмасите
не се правят от вакуум – произвеждаме
ги от нефт, земен газ и въглища, все
ограничени, изчерпаеми природни ресурси.
Маргаринът се прави от животински и
растителни мазнини, а много от съвременните
лекарства се извличат от билки и растения,
взети от Природата. Преди да достигнем
до полубожествената фаза, в която
свободно ще преобразуваме енергия в
материя и обратно и ще превръщаме един
химичен елемент в друг при разходи,
по-малки от цената на получените елементи,
ще продължим да зависим от ресурсите
на Природата. Ето защо дори от прагматична
гледна точка е по-мъдро да си сътрудничим
с Природата, вместо да я експлоатираме
или заобикаляме.
За съжаление,
технологията, или по-скоро нашата
употреба на технологията, в повечето
случаи ни е откъсвала от околната среда,
засилвала е усещането за независимост
от нея и така ни е заслепявала за нуждата
от сътрудничество с Природата. Дете,
което познава черния лешояд само от
снимка в Мрежата, което се наслаждава
на някой природен парк от кабинката на
лифта – или от документални филми по
телевизията, – без да усети кората на
секвоята с пръстите си, без да измие
очите си с ледената, живителна вода на
планински поток – такова дете надали
би могло да почувства връзката си с
Живота, с дивата хармония на скалите и
реките, които го подхранват. А ако се
чувстваме откъснати от физическата си
среда, от земята, по която крачим, и
въздуха, който дишаме, можем ли наистина
да се чувстваме част от човешката си
среда – семейството си, обществото? Как
в такъв случай бихме се научили да живеем
с други хора, да мечтаем и създаваме
заедно?
Най-крайното въплъщение
на тази откъснатост е усещането за
контрол или превъзходство, или дори
арогантност, спрямо Природата. Щом можем
да се справим без нея, защо ни е въобще?
Ако можем да произвеждаме всичко по
изкуствен път, защо да опазваме природните
ресурси? Ако можем да документираме
генома на хиляди видове, защо ни е да
опазваме биологичното разнообразие? В
края на краищата, няма ли да сме в
състояние да възстановим ония изчезнали
видове – или да създадем наши собствени,
по-добри версии, – когато пожелаем? В
„Реквием за Хомо Сапиенс“ Дейвид Зиндел
представя цивилизация, която взривява
звезди, за да използва техните химични
елементи за изграждане на изкуствени
светове с една крайна цел: заселването
на цялата Вселена.1
Това, че радиацията от свръхновите
превръща космоса наоколо във вселенска
пустиня и изличава други цивилизации,
е несъществено, нежелан, неизбежен
страничен продукт на прогреса. Картината
е гротескна, ала лесно разпознаваема –
съвременното човечество прави същото,
макар и ограничено в мащабите на Земята.
И, от оцеленческа гледна точка, няма
нищо нередно в такова бъдеще, точно
както няма нищо нередно в идеята, че не
е необходимо да опазваме Природата.
Възраженията идват от етичната,
състрадателната, любуващата се страна
на човешкото съществуване. Обосновано
ли е от етична гледна точка да се разправим
с Природата само защото можем да се
справим и без нея? Но нали можем да се
справим и без съседите си? Докъде ще
стигнем, с логика като тази? Ето пример
от една много актуална тема: генно
модифицираните растения. Такива растения
са по-добре приспособени към съответната
среда, по-устойчиви на неблагоприятни
промени и следователно по-конкурентни
от естествените си родственици. В
резултат на това те изместват естествената
растителност и нарушават структурата
на съществуващите екосистеми, което
води до изчезването на всички зависими
видове, например животните, които се
хранят с изместената растителност.2
Тук разглеждам проблема от перспективата
на „съседа“, на „живей и остави другите
да живеят“: имаме ли право да отнемем
още повече от естествените местообитания
на живите същества? Простено ли ни е
разрушаваме домовете на други видове,
за да разширим своя?
Както загатнах
по-горе, възприятието, че Природата е
излишна, не е вроден проблем на
технологиите: то произтича от начина,
по който ги употребяваме. Не твърдя и
че технологиите не могат да предложат
трайни решения. Пример за технология,
която подкрепям с цялото си сърце, са
градините за отходна вода (wastewater
gardens)3,
които използват всмукващите свойства
на растителните корени, за да отделят
органичните вещества от отходните води.
Крайните продукти са чиста вода и буйна
растителност. Има много други видове
технологии, които вървят успоредно с
Природата вместо против или въпреки
нея; вярвам, че нашето бъдеще ще се гради
върху точно такива.4
Вторият пропуск в
„технологичното решение“ се корени в
природата – само че сега имам пред вид
човешката природа. Ще успее ли технологията
някога да ни научи да сме по-умерени в
желанията си, по-отзивчиви към нуждите
на другите? Хубаво, направете компютрите
и колите толкова евтини, че всеки на тая
планета да си има един (направете ги и
щадящи средата). Мога ли да си взема
собствен хеликоптер? А космически кораб?
Искрено се съмнявам, че технологиите
някога ще успеят да задоволят (да не
говорим за задминат) нашето вродено
желание за Повече – повече вещи, повече
удобства, повече удоволствия.
Тук обаче виждам и
възможност за истинско, трайно решение
на конфликта между човечеството и
Природата. То изисква много малко по
отношение на пари и жизнен стандарт и
страшно много по отношение на усилия и
вътрешна смелост. Нарича се себепромяна
и започва с въпроси като тези:
Колко неща са ми
необходими – наистина необходими, –
за да живея комфортно?
Семейството ми нуждае
ли се от толкова голяма кола, ако ще я
ползваме главно в града?
Ей, не искам никаква
кола, искам да ползвам градския транспорт!
Защо общината ми не се е погрижила да
осигури свестен транспорт? Към кого
мога да се обърна по въпроса?
Вместо да ходим на
кино довечера, можем ли да си направим
театър вкъщи?
Вместо да харчим пари
за внасяне на генно модифицирани посеви
в Африка, не можем ли да ги дадем за
семейно планиране и за сексуално
образование – и за образование по
принцип?
Компаниите, чиито
продукти купувам, отговорно ли се отнасят
към природата и обществото? Трябва ли
да мина на други продукти? Трябва ли да
настоявам тия компании да подобрят
социалната и екологичната си политика?
Трябва ли да разчитам
на правителството да свърши всичко
вместо мен (аз плащам данъци, да му се
не види!) – или ще приема собствената
си отговорност, ще поема нещата в
собствените си ръце?
Знам, че бачкам
прекалено много и не съм виждал дъщерите
си както трябва през последните два
месеца – мога ли да променя това?
Мога ли? Можеш ли?
Колко струва? Колко ще ти даде?
Себепромяната не е
лесен процес. Тя изисква от нас да
преодоляваме, на всяка крачка по пътя
си, инерцията на навика, желанието нещата
да останат такива, каквито винаги са
били. Изисква да се вгледаме в неизброимите
житейски избори, които обикновено
приемаме за подразбиращи се, и да открием
как можем да ги променим или подобрим.
Неминуемо ще ни сблъска с неразбиране
и отявлено противопоставяне от хората
наоколо – а това боли, особено в началото.
Въпреки всичко това, съдейки по собствения
си опит, тя е и най-себеосъществяващият
процес в живота. Започнем ли да променяме
себе си съзнателно, ще открием, че
приспособяването към вечно препускащия
ни свят става по-лесно; че намирането
на нови решения за стари проблеми се
случва по-спонтанно; че става по-естествено
да поставяме под въпрос решенията и
действията на политиците, които (би
трябвало да) ни представляват, и да
настояваме тези решения и действия да
съответстват на истинските ни нужди и
тревоги. В един момент бихме могли да
осъзнаем и защо на въпроса „Нуждаем ли
се от Природата?“ можем да отговорим
така: Нуждаем се от по-Добри хора –
по-отговорни, по-чувствителни, по-грижовни.
И отговорността да създадем тези хора
– да променим себе си – е наша.
На края на това есе
се връщам към въпроса, който е наследил
„Нуждаем ли се от Природата?“ в мислите
и действията ми: Какво
мога да направя, за да се отплатя на
Природата за всичко, което тя ми е дала
наготово?
Тук няма да ви предложа насочващи
въпроси. Нямате нужда от такива; можете
да ги измислите сами.
1
David Zindell. The Wild. Voyager, 1996, стр. 29.
2
Пример за отрицателните последствия
на генно модифицирани посеви върху
полезен вид бръмбари е описан в Miguel
Altieri. The Environmental Risks of Transgenic Crops: an
Agroecological Assessment. Department of Environmental Science,
Policy and Management, University of California, Berkeley, 1998;
публикуван на
http://www.pmac.net/miguel.htm
3
Тази технология е първоначално разработена
от Planetary Coral Reef Foundation:
http://www.pcrf.org/wastew.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар