Радосвета Кръстанова и Петър Канев - Сдружение Щастливеца: Място за бъдеще – въплътената теория

Изненадващо в края на 2005 година се случи нещо напълно неочаквано. В началото на септември у нас дойде на гости Жоро Кръстанов, братът на съпругата ми Ради. Беше много развълнуван. Идваше от граждански протест. В родното им село Мрамор, Софийско тайно изградили незаконна площадка за балиране и съхранение на столичните отпадъци. Вълнението и ентусиазмът на Жоро ни заразиха и ние решихме да се включим и да помогнем с каквото можем. Първа се включи Ради. За около седмица почти не се прибираше вкъщи, а когато се прибереше беше като възродена в някакъв нов живот, подмладена, ентусиазирана, пълна с живот и с блеснал светъл поглед. След около седмица тя ме заведе да ме запознае с гражданските групи от Требич, Мировяне и Мрамор, които оспорваха незаконната площадка и безумната практика на балиране на битови, т.е. неразделени, включително органични, строителни и опасни, отпадъци направо върху голия чернозем буквално в разкопаните плодородни ниви на Софийското поле. Водачите на гражданските протести се оказа невероятни хора – изключително компетентни, смели, достойни и забележителни личности, каквито не бях предполагал, че все още съществуват в наше време. Към тях се беше присламчила и някаква измет от бивши профсъюзи, съмнителни НПО-та и опозиционни партии, но гражданите някакси успяваха любезно да ги игнорират.

Почувствах се сякаш съм попаднал в съвсем друг свят, за съществуването на който не бях подозирал. Никога не бях предполагал, че в България може да съществува гражданско общество, при това толкова достойно, толкова истинско и неподправено, толкова компетентно, толкова инициативно и всеотдайно, толкова жертвоготовно и толкова силно и въздействащо. Гражданското общество от село ни засмука неусетно за часове и ни изстреля като с ракета в истинското общество, от което дълго време се криехме, заравяйки си главите в земята като щрауси – буквално за дни се оказвахме от блокажа на околовръстното шосе пред микрофоните на протеста и на смешни журналисти, на подиума на митинг пред катедралата Александър Невски, на пресконференция в БТА, на среща в общинския съвет и с кмета, на среща с министъра, на среща с европейския комисар по околна среда, в Хелзинкския комитет, из целия екологичен НПО-сектор, на презентация на чуждестранни инвестиционни проекти за инсинератор, на срещи с чуждестранни бизнесмени, предлагащи различни системи за завод за Софийските отпадъци… За месец ни приеха като постоянно гражданско участие в общинските комисии. Не знам с какво да сравня това невероятно и неописуемо преживяване на първото попадане в скрития и невидим свят на гражданското общество в България – почувствах се като Нео от филма „Матрицата“ – всичко, което си мислех, че знам до сега за действителността се оказа виртуален фалш, холограма призрачна картина, а под повърхността на привидното попадах в нов свят на истинския живот и на истинското общество и на истински живи човеци, едновременно смели, достойни и скромни, които приличаха повече на Вилхелм Тел и на Роб Рой, отколкото на щраусоподобните затвориочички, в каквито се бяхме превърнали с повечето ни приятели и познати по това време. Едва ли някой ще разбере и ще повярва на тези ми писания, ако никога не е преживявал нещо подобно.

Блокадите на околовръстното край квартал Требич продължаваха всяка неделя. Ние вече изнемогвахме финансово да покриваме всичките си разходи по гражданското ни участие. Търсехме нещо, с което ние да бъдем полезни като отделна софиянска, а не „слеска“ гражданска група – искахме да привлечем в борбата с балирането софиянците. Опитахме се да привлечем и запалим приятели и познати и да споделим с тях невероятните си преживявания и приключения в гражданското общество, но повечето от тях се разбягаха от нас като от опасно луди. Едвам събрахме 3-4 познати и приятели, които да ни подкрепят в инициативността ни. Една вечер решихме да създадем собствено сдружение, каквото и да ни струва това. Люси, наша близка приятелка и съратник, предложи да кандидатстваме за финансиране по малките грандове за граждански групи на Отворено общество. Някак си, и аз не знам как, спечелихме гранта от пет хиляди лева, с помощта на който инициирахме заснемането на телевизионен филм за проблема с балирането. На обучението на Отворено общество в Бургас имахме щастието да се запознаем с представителите на т.нар. „екофамилия“, част от хората, с които по-късно, заедно с гражданските групи за защита на Иракли, на Странджа и на Рила, създадохме коалицията „За да остане природа в България“ в днешния й вид.

През пролетта на 2006 чухме за проблема с намерението на община Несебър да застрои дивия плаж Иракли по злополучния модел на Слънчев бряг. Тъй като в нашето сдружение „Щастливеца“ бяхме запалени „ираклийци“ и много обичахме това място веднага ни хрумна, че този казус може да събуди много повече гражданска енергия, отколкото зловонния и неприятен проблем с отпадъците и чудеса можем да направим по случая. Потърсихме съдействието на екологичните организации и Андрей Ковачев от Сдружение за дива природа Балкани ни разкри, че вече съществува такава гражданска група за защита на Иракли и ни свърза с Надя Максимова. Групата за Иракли постави началото на невероятното зелено гражданско общество в България. Никак не ми е необходима друга „полза“ за цялата ми гражданска активност от простия факт, че съм имал безценната възможност да участвам в „зеленото гражданско общество“ в процеса на цялото му зараждане и развитие и в невероятните му победи и постижения и „стига ми тази награда“, че видях какво стана на Орлов мост през юни 2012 година, когато младите българи успяха (за пореден път) да защитят заедно своите гори и планини.

Гражданската компетентност и опитът, който придобих в зеленото гражданско общество ме вдъхновиха да се справя с проблемите по защитаването на моя докторат за християнството и глобализацията в БАН. Последните редакции на доктората ми ме запознаха с философията на холизма и синергетиката, на термодинамиката и квантовата логика, на теорията за еволюцията на системите и екологизма, както и с критиката на съвременния спекулативен капитал от различни антиглобалисти и алтерглобалисти, с „религиозните възраждания“ и със съвременните социални теории и практики, свързани с екологизма, със Световния социален форум и с алтерглобализма. Макар и трудно, успешно защитих докторантурата си през февруари 2008 г. През май 2008 г. със съдействието на научния секретар на Института за философски изследвания при БАН Веселин Петров заминах в Полша на международна конференция, посветена на междурелигиозния диалог, която също много ме обогати и ми позволи да публикувам резултати от досегашните ми изследвания в издание на Кеймбридж. А през септември 2008 г. стартира проекта „Място за бъдеще“ на сдружението ни „Щастливеца“, най-значителния ни личен принос в зеленото движение в България.

Идеята за проекта „Място за бъдеще“ се зароди още през пролетта на 2007 г., около разгара на кампанията за признаване от правителството на пълния обхват на европейската мрежа от защитени територии НАТУРА 2000 за България и празниците за международния ден на Земята, организирани от природозащитните граждански групи и коалицията „За да остане природа в България“. По това време вече работех като координатор на международни проекти към Института за философски изследвания при БАН и през всяка обедна почивка излизах да се присъединя или към артистичните акции в подкрепа на НАТУРА 2000 пред Министерски съвет или на ежеседмичните срещи на гражданската кампания „Да спасим Иракли“ с министрите и заместник министрите в Министерството на околната среда и водите, и същевременно пишех новите редакции по доктората си. Съпругата ми Ради пък записа международна докатарантура към Депаратмент Политически науки на НБУ и Бургундския университет в Дижон, Франция на тема гражданското участие в природозащитното движение и в България, като същевременно записа и магистирска програма по международна политика в НБУ и продължавеше и преподавателската си дейност по специализиран френски език там. Бяхме много ангажирани и с отглеждането на двете си дъщери Димитра и Яна Мария. Ентусиазмът ни по това време беше голям и енергията, която влагахме във всичко, с което се занимавахме беше значителна. Същевременно започнахме да усещаме, че изнемогваме в разностранните си ангажименти, изпускаме им конците и не сме достатъчно полезни в инициативите, които сме поели. Имахме нужда да обединим разнородните си дейности в едно, при това в нещо смислено и пионерско, което само ние и никой друг не би могъл да направи. Така започнахме да провеждаме природозащитните си инициативи в академична и университетска среда. Най-значимото ни събитие беше семинарът за НАТУРА 2000 в НБУ, който организирахме заедно с Жоро Стефанов и Калин Ненов, активисти от природозащитната общност и същевременно студенти в НБУ и на който присъстваха Андрей Ковачев от Сдружение за дива природа БАЛКАНИ, Надя Максимова и Янина Танева от „Да спасим Иракли“, председателят на настоятелството на НБУ проф. Богдан Богданов и много студенти от различни специалности. Събитието беше толкова добро и предизвика такъв жив интерес, че започнахаме да мислим да разширим този тип дейност в университетска среда в нещо още по-смислено и да свържем гражданското общество, екологичните инициативи и природозащитата с университетското преподаване, включително със специфични специализирани курсове и със студентски практики, които все повече започваха да ми липсват след приключването на проекта ми за свещенниците към Мюнхенския университет. Първоначалната идея беше да направим студентски практики за устойчиво развитие на Иракли, тъй като много от тогавашните ни членове на сдружението бяха фенове на това място, а и искахме да подпомогнем по този специфичен начин кампанията „Да спасим Иракли“. Консултирахме се с различни членове на природозащитната общност и същевременно ги канихме да участват в един такъв бъдещ проект. Андрей Ковачев ни даде идеята да развием студентски практики в район, който има потенциала да се развива устойчиво по смислен начин, но все още не е разработен и опорочен от „инвеститори“. Жоро Стефанов предложи това да е неговата родна община Чипровци и изобщо Северозападна Стара планина. Постепенно екипът ни започна да нараства и към първоначалната ни университетска група от кампанията за НАТУРА 2000 се присъединиха и Боби Сандов, тогава инициатор на клуба за екология и устойчиво развитие към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, арх. Мартин Микуш, с когото се сближихме по време на едно интервю за в-к „24 часа“, посветено на блокажа на Орлов мост в защита на Странджа, както и Юлиана Наскова, приятелка на Жоро Стефанов, която по това време беше студент по културология и работеше в Центъра за култура и дебат Червената къща. По-късно Боби Сандов пожела да напусне екипа ни, тъй като се включи в строителството на новата автнетична зелена партия „Зелените“ и ни предложи да бъде заместен от друг активист на клуба по екология и устойчиво развитие в Софийския университет студентът по културология Гергана Костуркова. Люси от нашето сдружение пък ни донесе една статия, в която пишеше, че моята бивша научна ръководителка на дипломната ми работа в културологията Райна Гаврилова става шеф на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа, който трябваше да изземе функциите на Институт Отворено общество за България. Свързахме се с Райна Гаврилова и тя на думи много приветства нашата инициатива и ни поущри да напишем голям проект към Тръста. Решихме този проект да включва няколко университета, но успяхме да уговорим участието само на два от тях – на НБУ, където се срещнахме с проф. Богданов и получихме насърчителни думи за инициативата ни, както и с Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, където получихме подкрепата на доц. Александър Димчев и на доц. Александър Кьосев и особено на проф. Владимир Градев, тогавашният ръководетел на специалност културология. Поискахме писма за подкрепа и от големите екологични организации в България – първото писмо за подкрепа, което получихме беше от Любомир Попйорданов от Българската асоциация за алтернативен туризъм. Успяхме да договорим и официалната подкрепа на четири депаратамента от НБУ, като особено значимо съдействие получихме от доц. Събина Ракарова и от доц. Михаил Михайлов от Депаратмент Икономика и бизнес администрация и от арх. Гергана Стефанова и от доц. Чернаева от Депаратамент Дизаин и архитектура. Студентите от специалност Кино заснеха филм за бъдещия ни проект. Получихме опдкрепата и на община Чипровци. По време на теренната ми работа в Източните Родопи през лятото на 2008 г. получих телефонно обаждане от асистента по Нова и най-нова история на българската култура в културологията на Софийския универсистет Галина Гончарова, която ми съобщи радостната вест, че курсът ми „Култура на бъдещето. Проекти и практики на устойчиво развитие“ към културологията е бил удобрен и на катедрен и на академичен съвет в Софийския университет. Това стана в момента, в който се опитвахме да вземем интервю с представители на религиозната общност на казълбашите в едно казълбашко село. Причаквахме ги пред къща, нещо като импровизиран мечит, където се бяха събрали всички видни мъже от селото. В един момент те започнаха да излизат един след друг от къщата, петлите в селото изведнъж започнаха да кукуригат и точно в този момент ми позвъни Галя с новината, че курсът ми стартира. След всичката тази подготовка всеки може да разбере реакцията ни, когато научихме, че без никакви обяснения и без никаква аргументация проектът ни е отрязан и не е одобрен от Тръста за гражданско общество за Централна и Източна Европа. По настояване на Калин Ненов изискахме от Райна Гаврилова среща, на която тя поне да аргументира този отказ. На срещата дойдаха представители на всичките ни партньори, студенти и представители на екологичните организации и придозащитните граждански инициативи, така че в огромния офис на Тръста не се намери място и столове за всички и част от студентите стояха прави или насядаха върху раниците си на пода. По силата на провидението или на съвпадението точно в този момент Райна беше под голямо напрежение, заради стартирала публична и медийна кампания срещу нея. След опитите да откаже финасирането тя все пак се съгласи да преработим проекта си във вариант само за една година и да не ни се отпускат пари за офис. За съжаление пречки да реализираме проекта си и недоразумения срещнахме и в самите природазащитни и екологични среди. В крайна сметка заедно като екип преодоляхме направо по чудо всички пречки и спънки и проектът „Място за бъдеще“ стартира през есента на 2008 г.

Пионерската работа по проекта „Място за бъдеще“ се оказа изключително, тежка, мъчителна, натоварваща, изнервяща и свръх-ангажираща. Сблъскахме се и със силно противодействие срещу инициативата ни от различни страни. Първите ни публични събития през октомври 2008 г. изтощиха и изнервиха екипа ни до крайности. Успяхме да постигнем много, но с цената на обиди, рани, разочарования и пълно изтощение. Най-успешната ни дейност се оказаха пътуващите семинари и университетските практики в Чипровци и в Западна Стара планина, които се превърнаха в нещо като легендарно събитие за студентите и поставиха началото на следващи добри инициативи. През септември 2009 г. с промоцията на книгата ни „Място за бъдеще“ – сборник с разнородни текстове и материали от проекта приключихме изключително успешно инициативата си, както се казва – с фанфари. От Тръста за гражданско общество за Централна и източна Европа, въпреки обещанията на думи, отказаха да финансират продължението на проекта ни. Този път нямах настроение да се боря отново за инициативата ни, бях твърде изтощен от свръх-активност и от неразбирателства и неразбиране, а пък и едно чудо два пъти не става, иначе не би било чудо. Не исках да остана да се въртя на едно място с еднотипна дейност, искаше ми се надграждане на нови нива и да се заема с нов тип инициативи в развитието си. От проекта „Място за бъдеще“ бях научил много – какато от практиката, опита и неподозираните неща, които бях видял да стават в България с очите си, така и от членовете на екипа, запалени по новите знания, новия начин на мислене, ценностна система и практики на екологизма и новата „зелена“ парадигма – много нови неща научих от Калин Ненов, от Жоро Стефанов, от арх. Галя Славова и особено от съпругата ми Радосвета Кръстанова и от арх. Мартин Микуш – що се отнася до еколигичната философия като академична дисциплина. Желаех да обединя целия си научен, преподавателски и житейски опит в единен текст, в единна теория, в единна концепция. Така се роди и идеята за настоящата книга.

През 2010 г. започна процес на бавен отлив, определено бяхме минали пика на възможностите си, а и т.нр. (поредна) „криза“ наближаваше. Реализирахме два малки проекта за студентски практики към Дирекцията на Природен парк Витоша (благодарение на Тома Белев), към НБУ и към СУ „Св. Климент Охридски“. Разширихме и укрепихме сдружението си „Щастливеца“ с обновен екип и с нови членове и се срещнахме няколко пъти кмета Фандъкова с цел да реализираме студентски инициативи на локална почва, но фонд Култура към Столична община два поредни пъти отхвърли проектите ни. Продължавахме да съществуваме на основата на членски внос и на малки дарения. През 2011 г. прекъснах преподаването си в културологията