До каква степен човекът е в състояние да разруши и стерилизира жизнената си среда, така че да се осъди на самоубийство? (…) изглежда, че ние сме единствените живи същества, надарени с човешки качества сред Млечния път. Ние бихме могли да си представим няколко колонии, заселени от човеци някъде в космическотопространство, например на Луната, ала това в още по-голяма степен ни кара да разбираме, че Земята е единственото място за живот, и то за добър живот в Космоса – тя е нашето жилище, нашия Ноев ковчег сред необятността на космоса, не само наша Майка, но и наше Отечество. (…)
Днес ние трябва да съчетаем наново, да свържем наново човека, живота, природата в идеята за Земята – Родина. Но Земята не е просто един родов и патриотичен мит, на който ние трябва да основем съдбата си. Самата наша разумност ни връща отново към Земята: двете озонови дупки, образували се над Арктика и Антарктида, „парниковият ефект“, породен от натрупването на въглероден двуокис в атмосферата, масовото обезлесяване на големите тропически гори, произвеждащи кислорода, който всички ние дишаме, стерилизирането на океаните, моретата и реките, които ни хранят, безбройните замърсявания, природните бедствия и катастрофи, които преминават границите, всичко това показва, че Отечеството е в опасност. Врагът обаче не са извънземните, той е в самите нас.
Едгар Морен, Ан Бриджит Керн
„Земята Отечество: Манифест на новото хилядолетие“, 1999
* * *
Текстът на Петър Канев “Екологизмът между нова мизантропия и нов хуманизъм” е публикуван всписание Философски алтернативи, бр. 5 от 2013 г. – ВИЖ ТУК
Списанието може да намерите в книжарница “Български книжици” в София на адрес ул. Аксаков № 10 /градинката “Кристал” под колоните
* * *
Аналитичното разглеждане на проблема за новите културни и светогледни форми, характерни за втората половина на ХХ в. и за зората на новото хилядолетие обикновено се сблъскват с няколко основни проблема, които по думите на Томас Кун (Кун 1996) често водят до идейна дезориентация и научни „главоблъсканици“.
На първо място тези нови и несводими към нищо предишно идеи на най-новите времена не могат да бъдат точно и ясно определени и класифицирани, защото все още протичат като динамичен и непредвидим процес и не са завършили, за да могат да бъдат задоволително „етикетирани“. Поради тази причина те още нямат точно и ясно име, с което да бъдат назовани и разпознавани. Термините, теориите и хипотезите за тях са все още неустановени, многообразни и променливи като модата. Тази неназовимост на изумителните, неконвенционални и невъобразими най-съвременни rerum novarum („нови неща“) се отнася както до новата наука, така и до новите социални и културни движения.
Новата наука няма единно определение за самата себе си, нито за новите научни дисциплинни и „идейни потоци“. Те се наричат всяка година с различно име и всеки автор предпочита различни определения за тях, всички с недостатъчно ясни и донякъде мъгляви, „хаотични“ и „неопределени“ заглавия като теория на неопределеността, теория на хаоса, холизъм, интегрализъм, интелигентен дизайн, супреструнна теория, синергетика, кибернетика, системизъм, теория на катастрофите, принцип на крилата на пеперудата, теория за холограмната вселена, принцип на странните привличания, теория за всичкото. И тъй като тази нова „неопределена“ наука след Гьодел, Хайзенберг, Шрьодингер и Айнщайн не се вмества вече в старите научни дисциплини и едновременно ги надхвърля и събира в едно, тя се нарича „интердисциплинна“ и „трансдиксциплинна“, а собствените й дисциплини придобиват свръхинтегрирани заглавия като физикохимия, биохимия, психосоматизъм, трансперсонална психология, автопоеза…
При определението на най-новите социокултурни движения, явления и идейни течения неопределеността е още по-неопределена. Неспособността ни да ги назовем със старите съществуващи термини ни принуждава да ги класифицираме с най-общото възможно название: „нови социални и културни движения“. Липсата на думи и термини за новата култура и за новата наука ни принуждава да ползваме силно метафоричен език при назоваването на процеси и явления – в квантовата физика например три от важните свойства на кварките са определени с метафори като „чар“, „цвят” и „аромат“, суперструнната теория ползва за времепространството музикални метафори: струни, неокреационизмът предпочита по-дизайнерски тропи: интелигентен дизайн, а в метеорологията „запърха“ метафората на пеперудата. По същата метафорична визуализираща логика възниква названието и на едно от най-съществените нови идейни и научни течения, което същевременно е и едно от най-съществените нови социални движения от края на ХХ и началото на ХХІ в. – екологията, в превод „наука за дома ни“, която накратко стана просто „еко“, т.е. просто „дом“, и за още по-голяма визуалност се окачестви предимно със съвсем обобщаващия цветови епитет – „зелено“.
На второ място, освен проблемът с назоваването при анализа на най-новите неща от съвременността ни възниква още един голям проблем – светогледният. Ние не можем да мислим една напълно нова идейна и светогледна парадигма чрез старите методи и форми на мислене, или, както гласят класическите евангелски думи на Исус Христос: „Не се налива ново вино в стари мехове“1 (Марк 2: 22). По-голямата част от недоразуменията и главоблъсканиците при анализа на „зеленото“и на „екологизма“ се дължат и на това, че анализаторите се опитват да сведат нещо съвсем ново и младо до познатото, но безнадеждно остаряло, включително и до отживелици като политическото деление „ляво–дясно“ или до неактуални научни термини като „материя“, „обекти“ и „субекти“ и неадекватни научни деления като „точни“ и „неточни” „хуманитарни“ науки в епоха, в която субектът започва да се отчита като обект, а материята като форма на вълна и в която самите точни науки се занимават с доказване на своята „неточност“ и „неопределеност“, а хуманитарните науки преоткриват природната същност на човека и на част от човешките общества и култури.
При анализа на нови парадигми като екологизма недоразуменията произлизат и от още един проблем – някои анализатори отказват да разберат новата парадигма като произлязла в рамките на определена културно-историческа и идейна традиция и я разглеждат като нещо напълно откъснато от собствените й родители. По отношение на „зелената парадигма“ твърде често не се отчита достатъчно задълбочено и адекватно нейния европейски характер и връзката й с европейската християнска, просвещенска и хуманистична културна традиция. Това води до объркване и до неяснота – откъде се „пръкна“ сега пък това „зелено“ и до неглижиране на фактите – в каква именно среда (envoirment) то се яви, разви и израсна. А няма как да анализираме и да разберем каквото и да било, ако го разглеждаме изолирано във вакуум и откъснато от собствената му жизнена среда.
С настоящия анализ ще си поставим за цел да разберем зеленото именно като нова парадигма, но в рамките на собствената й жизнена среда, при което ще е необходимо да се изобличат и някои конвенционални грешки и заблуди за „еколозите“, произлизащи от сгрешения подход към това явление и от подценяване едновременно на неговата новост и на неговата традиционност, които съществуват заедно като неотделими и неразчленими същности на екологичните идеи, ценности и практики.
Най-новите времена на технократската ни цивилизация хвърлят своите заплашителни тъмни сенки в бъдещето ни и това задава опасния облик на екологизма като нова мизантропия на ХХІ в. Но освен негативната страна на страха, отчаянието и заплахата новата зелена парадигма има и обновяващ традиционните европейски ценности аспект, свързвал в едно етика и разум (подобно на концепцията за етиката на Спиноза), който се базира както на новата наука и на новата култура, така и на многовековния корен на християнската, ренесансово-либералната и хуманастично-просвещенската ценностна система. А тя в крайна сметка, без съмнение, остава единствената нравствено-мисловна и емоционално-логическа опора на нашата европейска култура и на специфичното ни светоусещане и световъзприятие.
Екологичната мизантропия: „Часовникът на Армагедон“ или реабилитация на есхатологичното времеусещане
В книгата си „Време срещу време, или хипермодерното общество“ френският философ Жил Липовецки пише за възвръщането на есхатологичното усещане за времето в хипермодерната епоха – идеята за безкрайния линеен прогрес на човечеството, устремено напред и нагоре, се заменя с ново възраждане на предмодерната християнска идея за предстоящия край на света (Липовецки 2005). В нашето времеусещане се завърна т.нар. „есхатологично време“, по думите на Александър Фол (Фол 1998). Разликата между есхатологията на ХХІ в. и средновековната есхатология е, че днес като причина за края на света все по-често се сочи човешката дейност, въоръжена с техническите средствата за разрушение, които ни предлага развиващата се технократска цивилизация на Запада. Индустриалното свръхразвитие доведе до комплекс от непредвидими и застрашителни глобални екологични проблеми, катализирани от човека, който е на прага да се окаже основната заплаха за самия себе си и главен унищожител на собствената си животоподдържаща система, на собствената си жизнено необходима среда на планетарно ниво: изчерпване на ресурсите – храна, почви, кислород, питейна вода, популационен и социален колапс, свързан с нечувано бързото нарастване на човешкото население на планетата, необратими химически замърсявания, надхвърлящи нивото на резистентност за натравяния в организмите, ядрена катастрофа, глобално затопляне, което би могло да превърне земята в пещ, а небето в унищожител на живота чрез натрупването на отровни газове и валежи от сярна киселина, озонови дупки, заплашващи с нов ледников период, климатичен хаос, придружен от нечувани урагани, суши, наводнения и катастрофи, внезапно изместване на земните полюси, съпроводено с унищожителна електромагнитна буря, израждане на цялата жива природа, нечувани епидемии, разпадане на всички екосистеми и измиране на гръбначните животни, отровна атмосфера и непоносими температури… това е малка част от бедите, които човешкият род може да донесе на себе си и на планетата в най-скоро време – именно човешкият вид е заплаха за живота на земята, а краят на планетата ни в качеството й на животоподържаща система може да се окаже цената, която децата ни ще плащат за техническия индустриален прогрес на западния човек. Есхатологията вече е човешка дейност. Митът за прогреса рухна със световните войни и окончателно се срина с първата ядрена гъба в центъра на Хирошима.
Най-красноречивият пример за рухването на митовете за прогреса и за възцаряването на есхатологично времеусещане, в което човекът е представен като основно бедствие за самия себе си, е създадената през 1947 г. прогноцистична организация на ядрените физици, известна като „Часовникът на Армагедон“, чиято дейност вдъхновява заглавието на класическия вече научно-популярен филм, свързван с идеите на екологизма „Единайсетият час“2. Часовникът отмерва минутите и часовете до края на света според заплахите, които сами сме създали за оцеляването на планетата – дванадесетият час е краят на света и ние ту се приближаваме, ту се отдалечаваме от него, но с минути, и не можем да се отдалечим на повече от един час – единадесетия час според прогнозите на тази научна организация. През 1947 г. учените от „Часовникът на Армагедон“ предупреждават, че светът е пред ядрена катастрофа. Преди пет години „Часовникът на Армагедон“ публикува бюлетин, разпространен от Агенция Ройтерс, който гласи следното:
„Часовникът на Страшния съд е бил преместван 18 пъти за 60-те години от създаването си до днес. Най-близо до катастрофата – на само 2 минути, стрелките му за поставени през 1953 г., когато САЩ и СССР тестват водородни бомби. През 1984 г. той е на 3 минути от Армагедон след краха на съветско-американските преговори за ядрено разоръжаване. Астрофизикът Мартин Рийс добави, че въпреки края на противопоставянето на двете ядрени супер-сили по време на студената война, светът е по-близо от всякога до употребата на ядрено оръжие в локални войни или от терористи в градска среда. За пръв път като потенциална заплаха за света се посочват и промените в климата, причинени от човешката дейност. Глобалното затопляне представлява сериозна заплаха за човешката цивилизация, по-голяма от която са само ядрените оръжия“, казват пазителите на часовника. „Ако правителствата и обществата не предприемат необходимите действия, за да извадят от употреба ядрените оръжия и да предотвратят промените в климата, опасностите ще се увеличават“, заяви физикът Стивън Хокинг от университета в Кеймбридж, член на борда на бюлетина. Според физика Лорънс Краус, ако човечеството не застане на пътя на глобалното затопляне към 2100 г., Земята съвсем бегло ще прилича на планетата днес“3. Към момента (според учените от бюлетина на ядрените специалисти) отново се приближаваме към края на света. Според последния бюлетин от 2012 г. вече сме се приближили към него с още една минута в сравнение с 2011 г. и в момента от гибелта ни делят отново едва пет минути – „часът е 11,55“, а като най-вероятни причини за скорошната гибел на човечеството са посочени отново ядреното оръжие и глобалните промени в климата, причинени от индустриалната ни технократска цивилизация. При това лексиката, която се използва в последния доклад, не е политически омекотена, а е безмилостно директна: „неминуемите климатични нарушения“; за преодоляването на които „настоящите политически действия са напълно неадекватни“4.
Тази промяна в светоусещането ни за времето и за ролята на човека за собствената му гибел не остава само на нивото на прогнозите на световната научна общност, а постепенно се превръща в обща нагласа, в специфично светоусещане на съвременния европейски човек, включително и в България. Показателен в това отношение е популярният виц за климатичните промени в стил черен екологичен хумор, който се разпространява от уста на уста:
Две планети си говорели. Едната рекла на другата:
– Абе, сестро Земьо, много зле изглеждаш днес. Какво си се разкашляла, какво си се разкихала, какво си заподсмърчала, да не те е пипнала някоя болест?
– Мани, мани, сестрице, плането – отговорила планетата Земя, – не е за разправяне, вдигнала съм една температура…
– Бре, Земьо, не думай! А на доктор ходи ли? Какво ти казаха, да не е нещо заразно? Да не е нещо вирус, гъбички, някой бацил?
– Какво да ти разправям, още по-лошо е: нападнали са ме едни хора – голяма зараза, голяма напаст!…
– Абе, хора ли? Това ли, било! Ама ти въобще не се притеснявай тогава, сестро плането. Хората – те минават от само себе си…
Екологизмът като нова мизантропия в това отношение е свързан с разбирането ни какво е природата в тъмнината на въпроса за бъдещето ни на Земята – бъдещето на човешката природа, бъдещето на отношението човек–природа…
„Дълбоката екология“ обявява самата човешка природа във враг номер едно на планетата. Човекът се превръща от цел в заплаха, от средство в пречка, от обект на любов, грижа и почитание в обект на погнуса, страх и омраза. В светлината на еко-екстремизма като най-доброто място на хората в сложните, самоподдържащи се, самовъзпроизвеждащи се и животоподдържащи природни системи на планетата се сочи тяхната липса изобщо; изглежда, най-доброто решение е тоталното изчезване на злия вид хомо сапиенс от лицето на планетата. „Добрият човек е само мъртвият човек“ – това сякаш е скритото послание, което подмолно се вмества в лексиката и в ценностната система на тоталитарната идеология в стил ултра deep ecology, в качеството й на нова форма на расистка мизантропия, в която като непълноценната раса, която трябва да бъде изтребена, се сочи не някоя конкретна човешка раса, а самият човешки вид изобщо.
Песимизъм за човешката природа като безмерно разрушителна и нелечимо самоубийствена и самоунищожителна можем да открием още у Хърбърт Уелс и у Зигмунд Фройд. Такава е и визията за света след сто години в прочутия Доклад на Медоус „Границите на растежа“, поръчан в началото на 70-те години на ХХ век от Римския клуб5 (Meadows, Donella, Dennis Meadows, Joergen 2004.).
Днес този песимизъм за същността на човека се оказва тревожно популярен и масово разпространен – достатъчно е в това отношение да отворим няколко сайта и форуми за избиването на тюлените, за мъченията над домашните животни или за възхвала на идолопоклонническия неопантеизъм, характерен за религиозни общности като „Анастасия“, за да бъдем потопени изцяло в тези скрити мизантропски и песимистични послания с тяхната специфична човеконенавистна лексика и ценностна система, внушаваща много образно и със средствата на ужаса, кръвта и насилието как човешката природа е зла по рождение, как няма надежда за подобряването на злия човешки вид и как добри са единствено симпатичните (разбирай – пухкавите) животни – жертви на човешката ненаситна алчност, извратена жестокост и непоправима агресивност. Блестящ пример за този тип мизантропско светоусещание ни дава филма „12 маймуни“ на Тери Гилиъм6. Но възможно ли е изобщо да оцелеем, заплашени от собствената си човешка природа, в битка, в която обявяваме собствената си природа (т.е. самите себе си) за враг, който трябва да изтребим? Както личи и от черния хумор на вица, в това отношение перспективите ни изглеждат, поне засега, доста песимистични, обречени и мрачни. Освен, ако не стане чудо.
Малкото е красиво: Произход и развитие на екологизма като нов хуманизъм
Другото лице на екологизма, като нов тип хуманизъм, е за съжаление по-неизвестно и по-малко популярно от екологичния страх и от произтичащата от него екологична мизантропия. Тъй като, по силата на едно твърде елементарно-етикетиращо мислене, екологизмът обикновено се свързва с отхвърлянето на антропоцентризма и с романтично обожествяване на природата, анализите на зелената идеология често пропускат факта, че именно свалянето на човека от „върха на пирамидата“, от неговия незаслужен и мним пиедестал на венец, господар и завоевател-покорител на природата всъщност не е отказ от хуманизма, а по-скоро поставя основите на съвършено нов тип екохуманизъм, по логиката на който на човека не му е нужно да бъде господар или венец на природата, за да бъде ценен. Защото в новата екологична парадигма ценността на човека произлиза не от неговата грандомания и отделеност от света и от живота, а тъкмо напротив – от неговата скромност и от неговата естествена взаимосвързаност със света и с живота.
Малкият размер на човека се преоценява като ценен и значителен, а огромните размери на технократската цивилизация се преоценяват като главна опасност за човечността на човеците, а и за самото физическо съществуване на вида хомо сапиенс. Въпреки, че тази концепция е принципно нова в много отношения, тя не е напълно нетрадиционна за европейския хуманизъм.
Тази концепция може да стане понятна обаче единствено, ако се откажем да възприемаме термина „хуманизъм“ като човекоцентризъм и започнем да го разбираме в контекста на автентичния му християнски, ренесансов и просвещенски смисъл като любов към човека, каточовещина, като човеколюбие.
Екологичната човещина е любов към човека не във величието на неговата мощ и господство, а в съчувствието към неговата слабост и крехкост и във величието на неговата скромност и съпричастност към всичко останало. При това в екологичния хуманизъм любовта към човешките същества не се възприема като единствена обсесия, подобна на пагубната страст на Отело към Дезедемона, а като любов и към човека и не само към човека. Екологичният хуманизъм е любов към човека в качеството му на приятел, а не в качеството му на господар, в качеството му на част от едно голямо семейство на живите същества, а не в качеството му отделен от света на живота егоцентрик, в качеството му на част от всички останали, които обичаме и от всичко останало, което обичаме на родната си планета, а не в качеството му на обожавана наложница, затворена в кула, за да не се съприкосновява с никого и с нищо в света. Това ново човеколюбие не изключва, а включва: любовта към човека не изключва любовта към гората, любовта към планината, любовта към морето – напротив, то задължително ги включва и именно затова вероятно остава непонятно за елементарния тип линеен разум, който противопоставя понятията и идеите като войници на война и не е в състояние органично да ги съчетава.
Логиката на противопоставянето не може да разбере новата нелинейна логика на включеността, холизма и синергията, в лоното на която се заражда екологичният хуманизъм като ново човеколюбие. Това води до неразбиране и на факта на екологичната включеност на традициите в иновациите и на иновациите в традициите, както и до неразбирането на факта, че оспорването на антропоцентризма всъщност произлиза от традициите и от ценностно-смисловата логика на самия европейски хуманизъм, който в зелената парадигма всъщност не се свива, а напротив – разширява се към природата и към живите видове и придобива нови планетарни измерения в екологичната философия. В традиционната християнска и просвещенска идея за естествените (дадените по природа) човешки права екологизмът слага акцент именно върху „естествени“, като при това разширява, а не стеснява тези права – разширява ги като естествени права на всички живи видове, сред които е и самият човек. Традиционната просвещенска идея за свобода, равенство и братство е разширена от зелената парадигма, така че свободата, братството и равенството стават основният принцип, с който се третират вече всички живи видове на планетата – всички организми се възприемат като надарени с право на свобода, равни на нас събратя.
Противоположното на мизантропията лице на екологизма като нов тип хуманизъм се олицетворява от класическите вече автори, учени, активисти и творци, които създават и развиват младото зелено идейно течение на Запада след края на 50-те години на ХХ в. до днес.
Впрочем, смята се, че екологичните идеи се появяват като
характерни за западния хуманизъм още през ХІХ в. и през първата половина на ХХ в. в зората на манията по научно-техническия прогрес и с първите признаци на индустриализацията. Както често се случва с най-значителните нови идеи в историята на Запада, и „зелените“ идеи за пръв път се появяват в произведенията на големите писатели като Мери Шели, Ернст Теодор Амадеус Хофман, Вилхелм Хауф, Антон Чехов, Фьодор Достоевски, Хенри Дейвид Торо, Жул Верн, Хърбърт Уелс, Джон Толкин, Клайф Стейпъл Луис, Клифърд Саймък, Джон Уиндъм и много други. Тази тенденция подвежда някои автори да тълкуват „зеленото“ като произхождащо от романтизма и от романтичното природолюбие, като идеализиране и свръхоценностяване на природата, противопоставена на жалката модерна социално-политическа реалност.
характерни за западния хуманизъм още през ХІХ в. и през първата половина на ХХ в. в зората на манията по научно-техническия прогрес и с първите признаци на индустриализацията. Както често се случва с най-значителните нови идеи в историята на Запада, и „зелените“ идеи за пръв път се появяват в произведенията на големите писатели като Мери Шели, Ернст Теодор Амадеус Хофман, Вилхелм Хауф, Антон Чехов, Фьодор Достоевски, Хенри Дейвид Торо, Жул Верн, Хърбърт Уелс, Джон Толкин, Клайф Стейпъл Луис, Клифърд Саймък, Джон Уиндъм и много други. Тази тенденция подвежда някои автори да тълкуват „зеленото“ като произхождащо от романтизма и от романтичното природолюбие, като идеализиране и свръхоценностяване на природата, противопоставена на жалката модерна социално-политическа реалност.
Класическото „зелено“ единство на анализ, послание и действие идва обаче от точните науки и още по-конкретно то започва с книгата на една жена химик – американката Рейчъл Карсън, която посвещава класическото си и знаково произведение „Смълчана пролет“ на огромната опасност от пестицидите.
„Покоряването на природата“ е арогантна фраза, плод на неандерталската епоха на биологията и философия, когато се приемаше, че природата съществува за удобство на човека.Понятията и практиката на химичната борба датира в по-голямата си част от каменния век на науката. За нас нещастието се крие в това, че една толкова първобитна наука се е въоръжила с най-съвременните и страшни оръжия и че насочвайки ги срещу насекомите, тя едновременно ги насочва срещу самата Земя. (…) Ние хвърляме химичните отрови-оръжия грубо като сопата на пещерния човек – срещу самата тъкан на живота, тъкан, от една страна, крехка и деликатна, от друга, тъй чудно издръжлива, гъвкава, жилава и способна по най-неочаквани начини да отвърне на удара с удар. Именно тази невероятна жизнеспособност не виждат хората , които прилагат химичната борба, защото те нямат възвишен светоглед, не усещат смирение и възхищение пред огромните сили, с които се опитват да се борят(Карсън 1987).
Заради авторството на тази първа „зелена“ книга авторката е била подложена на настървени критики, нападки, „очерняне“ и тормоз от страна на част от индустриалните лобита в САЩ.
По същото време друга жена учен и природозащитник с огромен принос в изследването на човекоподобните маймуни – британката Джейн Гудол, пострадва жестоко от бракониери… А с края на 50-те и началото на 60-те години „ зеленото“ послание вече започва да избуява масово – в новите социални движения… След прочутите протести от 1968 г. във Франция и в САЩ, а и в цяла Европа все повече интелектуалци, философи и мислители се „заразяват“ от младите „зелени“ идеи и ценности, характерни за новите социални движения в критиката им към нечовешката същност на западната технокрация и индустриализъм. Именно по това време автори като Ернст Фридрих Шумахер: „Малкото е красиво“(Schumacher 1973), Ханс Йонас: „Принципът Отговорност“7 (Jonas 1979), Дени дьо Ружмон: „Бъдещето е наша работа“ (ДьоРужмон 1997), Едгар Морен: „Методът“ (Morin 2001), „Увод в теория на комплексността“ (Morin 2005); „Земята отечество“ (Morin, Kern 1999) фактически създават класическата вече екологична философия и идеология. Пак по това време цяла плеяда учени, работещи в областта на теорията на системите, създават концепцията за устойчивото развитие на човешкия свят като възел от три сложни органични системи – културно-социална, стопанско-икономическа и природно-екосистемна, а Рене Дюбо извежда класическия лозунг на зелените: „Мисли глобално, действай локално“.
Този бум и впоследствие масовият разцвет на зелените идеи в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в. „заразява“ дори част от европейските, северно-американските и изобщо световните икономически и политически елити по онова време (Римският клуб, например) и довежда до прочутия прогнозен доклад за бъдещето на планетата „Границите на растежа“8. От Кенеди до Рейгън всички политици в САЩ се занимават приоритетно с екологичните проблеми и създават „зелено“ законодателство и екологични норми. „Екологията“ постепенно става основен приоритет и в Съвета на Европа, а и на международно ниво, особено в ООН, което в края на 80-те години на ХХ в. довежда до международен договор за спиране на химическите производства, които водят до пробиви в озоновия слой на атмосферата, до Доклад на Комисията Брундтланд към ООН „Нашето общо бъдеще“ (Нашето общо бъдеще. Доклад на КОСР на ООН 1989), а в началото на 90-те години – до прочутата Конференция за земята в Рио де Жанейро.
Като научна концепция новата идеология на екологизма е свързана с развитието на теориите за сложните органични системи и приложението на откритията от точните науки в сферата на социалните науки и в антропологията. Това води и до зараждането на нова „зелена“ концепция за същността на човека.
Човекът е био-културно същество – пише в книгата си „Методът“ Едгар Морен. – В основата на тази антропо-социология, дефинирането на човека трябва да бъде едновременно единно и двойствено.Човекът е био-културно същество и тези две понятия не са просто свързани помежду си, те представляват двете части на едно и също нещо, като всяко едно отпраща към другото, възпроизвеждайки другото и възпроизвеждайки се чрез него.Тези две понятия не си поделят понятието homo; те го изпълват – и едното и другото – изцяло. Тази дефиниция означава следователно, че човекът е едновременно и изцяло биологическо, и изцяло културно същество. Защото ние сме живи. А това означава, че нито едно от измеренията на нашето съществувание не се е появило извън биологичната еволюция, която е довела до хуманизирането (очовечаването). Ние сме различни от всички останали същества, не защото главите ни са се отделили от телата ни, а защото в тези живи глави са се развили нови форми на живот: живот на идеите, духовен живот, социален живот. Тези понятия не са ограничаващи. Те по никакъв начин не отнемат на идеите, на духовното и на обществото тяхната несводима към нищо друго оригиналност. Обратното, те привнасят сложността на живота в идеите (които в противния случай са просто предмети), в духовното (което в противен случай е плод на въображението, фантазия), и в обществото (което в противен случай би било просто една изкуствена механика). Да се възприеме антропо-социалната комплексност с такива понятия не означава тя да бъде сведена до биологията; това означава отказ тя да бъде лишена от живот9(Morin 2001).
Тази нова екологична концепция за природната същност на човека и за неговата естествена и неминуема съчлененост с цялото на огромната система на биосферата на живата ни планета води до пораждането на нови екологични науки за човека като социална екология, политическа екология, екология на културата, екология на Духа. Тя поражда и една съвършено нова представа за ролята и отговорността на човека на Земята – живата планета, която споделяме като наша родина, заедно с всички останали живи организми, с които я обитаваме заедно и които, в концепцията на екологизма, се възприемат вече не като ресурс и средство за препитанието или за комфорта ни, а като истински наши съотечественици, равни по ценност и по значение с нас самите. Ние имаме уникални и различни качества от всички останали живи същества, но самата тази уникалност ни прави събратя с тях, защото не само човекът е такъв, но и всеки един жив организъм на планетата притежава неповторими качества, с които именно допринася за живота на цялото и за живота като цяло – за живота на големия жив организъм на планетарната биосфера,за гигантската и родна на всички ни екосистема Земя. В тази смисъл екологичният хуманизъм се заключава в концепцията, че самият човек като уникален биологичен вид е призван, заедно и в единодействие с другите живи видове, да отдаде своя уникален човешки принос за съхраняването и подобряването на живота на планета, така както правят по свой начин всички останали негови органични „сънародници“.В произведението си „Екология на културата“големият руски мислител Дмитрий Лихачов анализира тази нова ситуация на съчлененост на човека и човешките култури с екологичния принцип и с всичко живо, което ни е скъпо, както и със самата ни жива планета – родина (Лихачев 2006):
Науката се нуждае от заинтересованост. – твърди Лихачов –Заинтересоваността (истинската заинтересованост) се поражда тогава, когато човек си поставя надличностни задачи, посветени на идеи и идеали – например на родината (…)
Ние имаме велика родина. Нашата велика родина – това е цялото мъничко земно кълбо, което се намира в безмерното пространство на вселената. А на това мъничко земно кълбо за нас има места, които са ни особено скъпи: нашата страна, където живеят любимите ни хора, любимия ни град и любимото ни село, и там – в тях – нашите ближни: майки, бащи, баби, дядовци, сестри, братя, любима жена или мъж, приятели… Да се посветиш на всички тях и животът ще се изпълни със смисъл, ще придобие цел. И именно така ще се посветиш на малкото ни корабче, наречено Земя10.
Едно ново съзнание се зароди сред нас в края на 60-те години. Най-напред екологията ни показа, че биосферата представлява един вид естествена еко-организация и че нейното разрушаване би довело до непоправими последици не само за живота, но и за човека. Същевременно, както добре го показва Клод Алегр, самата Земя представлява система, която има собствен живот, така че възприятието на Земята като система позволява да бъдат съчетани доскоро разпилените науки за Земята. Планетата Земя, заедно със своята биосфера и с човечеството, образува комплексна система. (…) Необходимо е да изоставим и натурализма, който води до размиване на човека в природата. Ние обаче трябва да съживим идеята за човека и тази за природата; човекът не е някаква произволна инвенция, такава каквато ни я разкрива структурализмът, а един уникален продукт на биологичната еволюция, който произвежда сам себе си в своята собствена история; природата не е поетичен образ, тя е самата екология, тази на нашата планета Земята. Днес ние трябва да съчетаем наново, да свържем наново човека, живота, природата в идеята за Земята – Родина. Но Земята не е просто един родов и патриотичен мит, на който ние трябва да основем съдбата си. Самата наша разумност ни връща отново към Земята (…)“ (Morin, Kern 1999: 23-24).
Митовете за „еколозите“ срещу разбирането за зеленото като нов синтез
Зелената парадигма не може да се разбере коректно в качеството й на нов хуманизъм, ако се третира като механично продължение на нещо традиционно или като механично противопоставяне на нещо познато в контекста на европейската модерност. Противопоставящият и класифициращ линейно-йерархичен начин на мислене по отношение на произхода на екологизма води и до недоразуменията в анализирането на „зеленото“ като идеи и като практики и до появата на митовете за „еколозите“. Някои от тези митове са станали „мейнстрийм“ и са навлезли дори и в самата зелена идеология, понякога можем да ги открием и в идеите на екологичната философия. При по-сериозен анализ повечето от тях обикновено се оказват лъжливи твърдения. Вероятно популярността им се дължи на недомислици или на невежество и повърхностна информираност в определени области на познанието, например в областта на културно-религиозната история на европейската цивилизация. Разбирането на екологизма като нов хуманизъм изисква тези митове да бъдат разобличени, независимо от тяхната популярност в качеството им на модели за обяснение на „зелената култура“.
Мит 1 „Антихристкият мит“: Християнството е виновно за експлоататорското отношение на човека към природата:
В класическото християнство от европейското Средновековие не съществува нито подценяване и подчиняване на природата, нито величаене и надценяване на човека за нейна сметка. Напротив, християнското богословие третира именно природата като съвършено творение на Бога, а човека – като паднало и опорочено същество, което в усилията да се изправи и да изчисти помрачения образ на Бога в себе си е длъжно да подражава именно на природата и на живите видове. В енциклопедията на средновековните науки за природата „Шестоднев“ големият старобългарски писател, учен, философ и богослов Йоан Екзарх постоянно напомня как трябва да подражаваме на безсловесните твари, защото те, като съвършено божие творение, са по-близо до Божията промисъл, те са по-разумни, по-справедливи, по-чисти и по-праведни от човека, който е „паднало и помрачено същество“. В западното християнство тази традиционна християнска концепция е силно застъпена от свети Франциск и от основания от него Францискански орден. В християнството природата не се възприема като ресурс, а като съвършено творение, живите същества не се третират като робска сила на наше подчинение, а като „твари божии“. В средновековното правораздаване дори е било традиционно прието да участват като страни по делото и животни – като божии твари те също са били субект на правото. В това отношение екологичният хуманизъм всъщност може да се поучи от християнската традиция и начин на мислене, който възприема чудото и величието на човека и на човешкия ум именно в качеството му на природно чудо, като удивителна част от удивителното творение божие, така както е представен например в последната част на енциклопедията Шестоднев от даровития Йоан Екзарх Български:
Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята – с треви и дървета, морето с всякакви риби… и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различните обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, и през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети?11.
Мит 2 „Неопантеисткият мит“: Будизмът и езичеството са спасителни за западната цивилизация:
Всъщност западният човек има много слаба и повърхностна, а често и почти никаква представа от автентичния индийски, китайски, тибетски или японски будизъм и не може нито да разбере, нито да приеме адекватно тези съвършено различни парадигми, с техните културни кодове и с техните непонятни за Запада ценности, практики, логика и начин на мислене. Но дори и от малкото, което можем да научим за будизма, става ясно, че той не е по-малко антропоцентричен от християнството. Ценностната система на будизма е не по-малко йерархична, деспотична и линейна, пирамидална и антропоцентрична от тази на християнството. Никое животно не може да стане Буда. В будизма именно човекът стои на върха на пирамидата на преражданията, а животните са подравнени йерархично като по-низши от него, така че по силата на кармата бездуховните и егоистичните човеци се прераждат именно като низки животни – например в червеи, и така на душите им се налага да се прераждат отново хиляди пъти последователно през целия йерархично подравнен ред от живи видове, докато достигнат върха – Човека, и получат шанс да се освободят от страданието.
Що се отнася до анимизма и шаманизма, в тях действително някои животни се третират като братя на човека, природните сили се почитат като одушевени майки и бащи на хората, но това всъщност не прави „езичниците-пантеисти“ загрижени към природата, а напротив – настройва ги да очакват, че природните сили трябва да се грижат за човека като за свое дете. Затова хората се опитват да омилостивяват божествата на небето, водата, гората и слънцето с жертви и с магически практики, за да напомнят на космическите си родители да изпълнят своята семейна грижа към чедата си – човеци. В това отношение отдавна сме надрастнали езическия пантеизъм, защото днес именно от нас самите хора, а не от космическите сили или от някой друг, се очаква да се погрижим за оцеляването и на себе си, и на природата, и на цялата планета – в качеството ни на самостоятелни човешки същества, надарен с ум и с разум, с чувства и със съвест, със съобразителност, с въображение и с творчески потенциал.
Мит 3 „Романтическият мит“: Екологизмът не е нищо повече от нов грим на европейския романтизъм:
Някои автори смятат, че зелените идеи произлизат от обожествяването на природата в произведенията на европейските романтици от ХІХ век. „Екологизмът“ обаче не произлиза от романтичните блянове и сънища на някакви влюбени в красивите пейзажи поети или симпатични, но наивни идеалисти и фантазьори, както елементарно-учебникарски ни се представят големите творци романтици. Всъщност екологизмът произлиза не толкова от естетските захласвания и еротичните емоции, а по-скоро тъкмо от обратното – от „здравия разум“ на Просвещението и най-вече от учени със съвест, които работят главно в областта на точните науки – математика, физика, химия, биология, медицина… в новата наука и новата научна парадигма от края на ХІХ и началото на ХХ в., като се започне от Дарвин и Фройд, Хайзенберг и Айнщайн и се стигне до завършени, самостойни и влиятелни научни светогледи като холизма, теорията на системите, квантовата „логика“, кибернетиката и синергетиката, процесуалната философия, теории за „всичкото“ и за метаеволюцията, теории на катастрофите, на хаоса, не неопределеността и на комплексността, теориите на сложните системи и методите на интер- и трансдисциплинността.
Твърдението, че екологизмът е новото лице на европейския романтизъм, се дължи на някои повърхностни характеристики и със сигурност не е коректно. Романтизмът е част от парадигмите на модерността в качеството си на едната страна от модерните опозиции наука–изкуство, обективно–субективно, консервативно–либерално, романтично–реалистично и т.н. Рожби на романтизма са фашистките и болшевишките режими, идеите за върховенството на човека над всичко останало, за равенството на човека с Бог и за безкрайния прогрес и светлото бъдеще. Със сигурност тези форми на романтичното нямат нищо общо с екологизма и с новите „зелени“ ценности.
Корените на екологизма би трябвало да се търсят не толкова в романтизма с неговото обожествяване на природата, а по-скоро в класическите идеи на Просвещението за ценността на съзнанието, познанието и на образованието, на справедливостта и истината, на свободната воля на човека и на категоричния нравствен императив и на идеята за естествената органична същност на човешките същества.
Мит 4 „Хипи митът“: Еколозите са хипита и хипарите са еколози:
Еколозите не са хипита, а в повечето случаи са уважавани учени, учители, интелектуалци, творци и активни граждани. Те не са субкултурна, нито контакултурна форма, а в повечето случаи са носители и преподаватели на класическата културна традиция. Хипитата не са еколози нито в смисъла на екологията като научна област, нито в смисъла на екологизма като ново идейно, културно и социално движение. Това твърдение е толкова вярно или невярно, колкото биха били твърденията, че „пънкарите са еколози“, „хеви-металистите са еколози“, „юпитата са еколози“ или „банкерите са еколози“.
Мит 5 „Неосталинисткият мит“:
Екологизмът е новата „дясна“ и „реакционна“ идеология на буржоазната средна класа. Екологизмът не е идеологията на буржоазната средна класа. Носителите и симпатизантите на зелените идеи са толкова представители на средната класа, колкото и представители на елитите или на крайно бедните интелектуалци, учители, студенти и безработни хора с образование. Зелени симпатизанти можем да открием във всички класи, доколкото можем да говорим за съществуването на такива класи изобщо в съвременните реалности. Ако пък приемем класовото деление като подоходно, ще трябва да признаем също и че голяма част от хората със средни доходи нямат никакво екологично мислене и съзнание.
Мит 6 „Ляво-анархисткият мит“:
Екологизмът е подразделение на „лявата“ идеология за революционна борба с капитализма и с националната държава. Екологизмът не е параван, под който се крие маскирана лявата идеология, не е „зелена диня с червено съдържание“, нито пък е в основата на ценностната система на левите движения на анархисти, комунисти, социалисти, които като правило са част от романтичната култура, част са от модерността в качеството си на част от класическата за нея опозиция ляво–дясно и се основават на милитаристични ценности, свързани с насилието, доминацията, линейната подчинителна йерархия и командния принцип. В политическо и в идейно отношение екологичните парадигми са много по-близо до гандизма, отколкото до лявото или дясното в класическия му евроатлантически контекст.
Мит 7 „Терористкият мит“:
Еколозите са терористи и екстремисти, които заплашват мира и реда в държавата и в обществото. Тъй като този мит е в голяма степен изфабрикуван и лобистки тиражиран по медиите от големи индустриални и търговски корпорации, които не желаят да се съобразяват с нужните за бъдещето ни здравословни и екологични мерки и ограничения, той няма нужда да бъде коментиран изобщо. Терорът и насилието не са сред приоритетите в ценностната система на екологизма, която е много по-тясно свързана с пацифизма и с мирната съпротива за отстояване на естествените човешки права на здравословна природна и жизнена среда.
Мит 8 „Конспиративният мит“:
Еколозите са мафия, на която „не й дреме“ нито за природата, нито за добруването на човека, а се занимава, срещу много пари, с изпълняването на конспиративни поръчки, платени за прокарването на „чужди“ икономически и геополитически интереси. Този мит също така е изфабрикуван и е популярен благодарение на човешкото невежество, завист и склонност към повърхностни заключения. Едва ли има много хора, които са забогатели от екология, много повече са тези, които са забогатели от трафик, спекула, правителствени дотации и двойно счетоводство в други сфери – например като строителство, спорт, производство на цигари, енергетика и добивни индустрии, производство на храни и медикаменти и търговия с оръжия. За сметка на това да отстояваш автентични екологични идеи, това крие много рискове – като се започне от неразбирането на околните, премине се през безмълвната дискриминация и се стигне до натиска от уволнение от работа до демонстративни назидателни убийства.
Мит 9 „Митът за еко модата и зелената търговия като спекула и пи-ар грийнуошинг“:
Екологизмът не е нищо повече от повърхностна мода, която се ползва за търговски и икономически спекулации, за реклама и пиар за привлекателен моден фасон на корпорациите и за пране на пари със „зелена“ маска.
Ако екологизмът е мода, то той е мода, която трае вече повече от половин век и със всяка година става все по-модерна мода. Можем да допуснем, че екологизмът е мода, ако допуснем, че съществува такава мода, заради която човешки същества жертват своето спокойствие и комфорт, уважението на околните и материалното си положение и възможности за кариера, за просперитет в жизнения път, а понякога дори и живота си, за да я защитят и отстоят.
Очевидно е, че при по-сериозен анализ едни от най-популярните легенди за зелените са неверни, а понякога са и умишлено скалъпени. Първото, което прави впечатление, е, че всички тези митове взаимно се изключват и взаимно си противоречат, тъй като класифицират еколозите в напълно несъвместими „страти“ и „кливиджи“ на културата, на идеите и на обществото. Но по-важен в случая е фактът, че нито едно от тези легендарни обяснения няма съответствие към практиките и идеите на реалното екологично движение и на екологичната философия на ХХ и ХХІ в. – нито към класиците на екологизма като Карсън и Шумахер или като Лестър Браун и Джаред Даймънд, нито към екологизма като масово ново социално движение и нова култура, нито към екологизма като действия и мерки на нивото на световните международни политики (инициирани от Римския клуб и прокарвани от ООН, от Съвета на Европа и от Европейския съюз). Още по-малко съответствие имат те към реалните пионери, активните деятели, първопроходците и инициаторите на екологичната философия – университетските преподаватели, учителите, творците и най-веченаучната общност.
Всъщност вероятно всеки мит има и своите реални основания в действителността и произхожда от определени факти, които биват обяснени митологично. Припознаването на екологизма едновременно като ляв и като десен, като консервативен и като либерален, като революционен и като моден мейнстрийм, като екстремизъм и като пацифизъм, като буржоазен и като пролетарски, като капиталистически и като антикапиталистически, като демократичен и като авторитарен, като строго научен и като религиозен и романтичен всъщност има и своите реални основания, които изискват по-задълбочен анализ и по-задоволително обяснение от повърхностните етикетирания и легендарните класификации. „Нито в ляво, нито в дясно, а напред“ – гласи лозунгът на английските „Зелени“. Или може би е по-коректно да се каже, че вземайки и от ляво, и от дясно, и от либерали, и от консерватори и следвайки всички европейски традиции едновременно, прекроявайки, преосмисляйки цялото наследството на модерността и на предмодерните традиции, съчетавайки ги и обогатявайки ги с модели и ценности, вдъхновени от неевропейските цивилизации, подплатени с погледа и светогледа на новата наука, както и с практики на пионерски социално-културни иновации, екологизмът върви напред и се намира в бъдещето. Същевременно той се отправя към бъдещето, връщайки в него преосмисленото минало, здраво стъпил върху поуките, практиките, постиженията и грешките на това минало. Така зелената култура постига нов синтез на всичко досега съществувало, ново преосмисляне на модерно, предмодерно, следмодерно, научно и етично-ценностно, западно и източно, европейско и неевропейско, традиционно и иновативно в една съвършено нова екологична парадигма за мястото и ролята на човека в неговия единствен дом – живата планета Земя.
С кои идеи и с кои парадигми от европейската традиция на модерността екологизмът в действителност остава пряко свързан? Един дори бегъл поглед към този проблем ни оставя с впечатлението, че екологичните идеи са свързани и близки с почти всички традиционни европейски идеологии и парадигми, включително и с такива, които взаимно си противоречат, съчетавайки ги по немислим начин в нов прочит и включвайки ги в невъобразими съчетания, пренареждащи цялата картина за света. Особено характерно за зелената култура е, че така тя се реализира не във война с модерността, а в екологичен синтез на самата модерност, синтез, в който графитът може да се превърне в диамант, а диамантът – в графит.
Още със зараждането на екологизма в него се съчетават етиката и здравият разум в науката („Самата наша разумност ни връща отново към Земята“: Morin, Kern 1999: 24), гражданската активност и просвещението, хуманизмът и любовта, уважението към природата на живота, социално-реформисткото и антивоенното движение, пацифизмът и гандизмът.
Очевидна е връзката на екологизма с либерализма по отношение на идеите и ценностите за отстояване на естествените човешки права и особено по отношение на съпричастността и включеността му в движенията за еманципация на човека, в това число еманципация на жените, еманципация на творците, еманципация на автохтонното население и на традиционните култури. Същевременно екологизмът е пряко свързан и с консерватизма, със защитата на традиционното стопанство и на традиционния бит, а също и с традиционализма в смисъл на преоткриване на старите традиции или на връщане към тях. От крайно лявото и от крайно дясното екологизмът се вдъхновява от форми на планиране и градоустройство, характерни за фашизма и за авторитарните режими. Парадоксално, но факт: едновременно с това екологизмът остава в пряка връзка със социализма (идеите за социална справедливост и за иновации в обществената организация), с комунитаризма и с неомарксизма (т.нар. еко-социализъм) и с новите антикапиталистически движения, с регионализма (толстоизма) и с отхвърлянето на националните държави (дьо Ружмон), както и с класическия анархизъм на Бакунин, заедно с това – с националистичните неопатриотични движения за защита на националните държави като буфер срещу глобализацията и глобалния монополизъм. Екологизмът е и радикален демократизъм в борбата си за пълно самоуправление на естествените общности, за управление чрез пряка демокрация и чрез демокрация на участието, чрез постигане на консенсус и чрез иновации в демократичните начини на вземане на решения. Пряко свързан е и с инициативите за алтернативна глобализация и за формиране на глобално гражданско общество (Световен социален форум).
Известна и безспорна е и връзката на екологизма с религиите, при това с всички религии – традиционни европейски и неевропейски, както и с нови нетрадиционни форми на религиозното самосъзнание и светоусещане, заедно с това – с развитието и на науката и с научната общност, със здравия разум и здравата нравственост, с експертния перфекционизъм и с езотеризма (например с биодинамичното земеделие на австрийския теософ Рудолф Щайнер). Той е и оспорване на технокрацията и индустриализма, и борба за революционни технологични иновации, едновременно подкрепя и най-традиционните, както и най-високотехнологичните и иновативни форми на стопанство и на производство, също така е революционен прогресизъм и борба за спиране на растежа. Зелената култура е водена от стремежа за дързък полет към бъдещето, но и за консервативно връщане към миналото. Екологизмът е ново социално и културно движение, което оспорва статуквото и съществува на контракултурно ниво; наред с това се реализира на ниво държавни и международни политики. Той е едновременно егалитарен и елитарен, едновременно европейски и африкански, индийски, латиноамерикански…
Следователно, екологизмът се оказва универсално явление. Условно казано, той се намира навсякъде, произхожда от всичко, съчетава в едно несъчетаемите доскоро „кливиджи“. Това наглед невъзможно съчетание става възможно и разбираемо, ако бъде разбрана иновативната същност на самия екологизъм като нов начин на мислене, нов поглед към света, нови ценностни критерии и нови практики на действие и на живот, непознати и непонятни за старите парадигми на модерността в Европа. Зеленото съчетание на доскоро несъчетаемото става възможно, защото екологизмът е нов прочит на всичко в европейския свят на всички нива, той е нов синтез, радикален синтез, коренна промяна на погледа, практиките и самосъзнанието и разбирането за света на човека. Той е не просто нова парадигма, а нова макропарадигма, която обхваща всичко. Но зеленото не е механично-парадоксален и безпринципен „меланж“ от съществуващите досега идеологии и практики на европейската модерност, защото идеите, на които се позовава и от които произлиза, имат ясно изразена ценностна селективност и собствена логика на непротиворечивост по отношение на една основна екологична ценност – защитата на живота, на свободата и на многообразието на живота като ново преосмисляне на традиционното европейско човеколюбие, като нова стъпка в развитието на идеите на европейски хуманизъм, като новият европейски хуманизъм.
ЛИТЕРАТУРА
Дьо Ружмон, Д. 1997. Бъдещето е наша работа. София: ИК Златорог.
Карсън, Р. 1987. Смълчана пролет. София: Земиздат.
Кун, Т. 1996. Структура на научните революции. София: ИК Петър Берон.
Липовецки, Ж. 2005. Време срещу време, или хипермодерното общество. // Липовецки, Ж., С. Шарл. Хипермодерните времена. София: Издателство Изток-Запад.
Лихачев, Д. 2006. Экология куьтуры В: Лихачев, Д. Избранные труды по русской и мировой культуре. Санкт-Петербург: СПбГУП.
Нашето общо бъдеще. Доклад на КОСР (Комисия за околна среда и за развитие) на ООН. 1989. София: изд. „Д-р Петър Берон“.
Фол, А. 1998. Човекът във видове време. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Jonas H. 1979. Das Prinzip Verantwortung. Versuch einer Ethik für die technologische Zivilisation. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Meadows, Donella, Dennis Meadows, R. Joergen. 2004. [1972]. The Limits of Growth. London: Chelsea Green Publishing.
Morin, E., A. Kern. 1999. Homeland Earth: A Manifesto for the New Millennium. London: Hampton Press.
Morin, E. 2005. Introduction à la pensée complexe. Paris: Seuil.
Morin, E. 2001. La Méthode II, Opus (2 tomes). Paris: Seuil.
Schumacher, E. F. 1973. Small Is Beautiful: Economics As If People Mattered. London New York: Harper & Row.
БЕЛЕЖКИ:
1 Цитатите от Новия Завет са взети от официалния синодален превод на Българската Православна Църква: БИБЛИЯ сиреч КНИГИТЕ НА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ на ВЕТХИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ. 1995. София:Издава Св. Синод на Българската православна църква.
2 The 11thHour, 2007, режисьори: Лейла Конърс и Надя Конърс, продуцент и водещ: Леонардо Ди Каприо:http://www.imdb.com/title/tt0492931/
4 http://www.thebulletin.org/2012: „The challenges to rid the world of nuclear weapons, harness nuclear power, and meet the nearly inexorable climate disruptions from global warming are complex and interconnected. In the face of such complex problems, it is difficult to see where the capacity lies to address these challenges.” Political processes seem wholly inadequate; the potential for nuclear weapons use in regional conflicts in the Middle East, Northeast Asia, and South Asia are alarming; safer nuclear reactor designs need to be developed and built, and more stringent oversight, training, and attention are needed to prevent future disasters; the pace of technological solutions to address climate change may not be adequate to meet the hardships that large-scale disruption of the climate portends.“
5Първото издание е от 1972 г.: http://en.wikipedia.org/wiki/The_Limits_to_Growth
8op. cit.
10Лихачов, Дмитрий, Экология културы, текстът е взет от автограф от Дмитрий Лихачов, даден на студент във Велико Търново в първия ден на есента (23. 09. 1978 г.), предоставен от Калина Канева, превод: Петър Канев
11 Йоан Екзарх Български. 1981. Шестоднев. София: Наука и изкуство.; текстът е цитиран по: Легенда Булгарика за българската държавност и светост: Изборник. (съст: Тр. Кръстанов). 2004.София: Мултитрейд & МИКРОПРИНТИНГ
* * *
*Целият текст на статията можете да поръчате в pdf формат и он-лайн от интернет бибилотеката Central and Eastern European Online Library: ВИЖ ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар