Петър Канев – В търсене на място за бъдеще

Много хубаво име. Много хубаво лого. Много интересен проект. Какво правите всъщност? Това са чести коментари, които чуваме за проекта ни „Място за бъдеще“.

Какво пък толкова – проект като проект – пишеш го, изпълняваш дейностите, отчиташ парите, вземаш си вземаш и тръгваш да търсиш следващи източници на препитание – следващ проект, следваща организация…

Но за мен „Място за бъдеще“ не е такъв проект; той е онзи друг проект, който трябва да търсим постоянно в живота си. И аз продължавам да търся нашето място за бъдеще…

А може би сме си поставили за цел да извършим нещо грандиозно и пионерско – да променим държавата ни, да променим обществото, да променим отношението си спрямо живота и всичко живо и спрямо света, който обитаваме, да променим човека, да осъществим стотици малки революции…

Но за мен „Място за бъдеще“ не е и такъв проект. Комплексите и самовлюбеността ни повличат лесно по шеметната урва на подобни грандомании. Но мисля, че ние, българите, би трябвало да сме се нагледали достатъчно на това как свършват подобни грандомански проекти – били те националният ни идеал по време на Балканските войни, опитите на Стамболов и на Стамболийски за революционна еманципация на държавата ни, идеалите на комунистите за изграждането на съвършеното общество, идеалите за свобода и демокрация на синята идея… Бих желал „Място за бъдеще“ да остане далеч от „-измите“ и от грандоманиите, защото те са точно толкова изкуствени и изпразнени от истинска жива същност, както и формалният „проектинг“. На няколко пъти вече ми се е струвало, че дори открих моето място за бъдеще – в наглед малки и мимолетни неща, които направихме и съпреживяхме заедно – малки, може би, но истински и изпълнени с живот – мимолетни неща, които изискват постоянна грижа, за да продължат да живеят и да се развиват…

Но за да разберем що за проект е „Място за бъдеще“, е нужно да не гледаме на него само със слепия поглед на технократския ум и на сухата статистика, а да се взрем в това, което търсим, и през другия поглед – погледа на тялото ни, на сърцето ни, на целия ни път като живи същества и човешки личности.

Може би ще разберем какво е място за бъдеще за нас самите по-добре, ако се опитаме да разберем какво не стана място за бъдеще в собствения ни живот.

Кои бяха местата, които обичахме, и получиха ли те шанса да имат бъдеще?

Като се заровя в собствената си памет, си спомням Драгалевци от моето детство. Рибите, които се гонеха в бистрия вир на река Скакавица, „морените“, на които се припичахме край реката, лисиците и дивите котки, които слизаха от гората да крадат кокошките ни, вековният клен, на който си бяхме устроили „къщичка“, прилепът, който живееше във външната тоалетна, таралежите, които обикаляха сред детелини, мащерка и маточина в двора, първите книги, които прочетох, седнал под брезата – „В страната на легендите“, „Мечът с червения рубин“, „Крали Марко“, „Билбо Бегинс, или дотам и обратно“ – и как си представях, че забуленият в мъглите Голи връх е царство на вълшебни същества и герои…

Онова Драгалевци стана място без бъдеще – речните камъни бяха взривени и изнесени за строителен материал, вировете бяха бетонирани под шосето, реката започна да дълбае в глината и породи свлачище, което бързо се запълни с боклуците на всички околни вили и къщи, рибите и дори жабите и пиявиците изчезнаха, кленът и брезата повехнаха до шосето сред праха на самосвалите, всеки квадратен сантиметър, дори и на бунището и на тресавището, се презастрои с грозни и разкривени бетонни дворци, някои и с въоръжена охрана, лисиците, дивите котки, таралежите, мащерката и маточината, че даже и прилепите изчезнаха и ги заместиха тировете, бетоновозите и кордоните от черни ландроувъри с тъмни стъкла и въоръжени бабанки, които тичат пред и зад тях, за да проверяват пътя за бомби. Драгалевци няма бъдеще – дори малките островчета, които са останали от него, скоро ще изчезнат напълно. На ред е вече самата планина Витоша…

Спомням си ресторант „Фрегатата“ на Слънчев бряг, големите зелени пространства между почивните станции, които ми приличаха на джунгли, вятърът в тревите по пясъчните дюни. Слънчев бряг отдавна вече е минало и това вече го знае всеки български гражданин. Тук дори не е нужен коментар.

Спомням си Иракли – мястото, където Балканът се влива в морето, където можеше да забравиш времето и да се слееш с вечността на звездите, където открих красотата и хармонията на живото ми тяло и на жизнените ми инстинкти, населедени от хилядолетията. Където разбрах какво е природата и какво съм аз и в какво се заключава единството ни с всички останали форми на живот и с всички елементи на света ни. Днес Иракли по всяка вероятност е място без бъдеще: река Вая вече изчезна – джунглата по устието й е изсечена, а коритото й е издълбано с багери – първата стъпка към бетонираното яхтено пристанище по сценария за разрастване на Слънчев бряг…

Спомням си първия екологичен граждански протест, на който присъствах в началото на октомври 1989 г. – връчването на гражданската петиция в защита на Русе в Народното събрание. Заедно със съученичката ми Искра Ангелова попаднахме точно в началото на редицата, до покойния вече Петър Слабаков, който водеше гражданите и се справяше с непоколебима воля с постоянните провокации по пътя на шествието. Вдъхновението и надеждите, които бяха обхванали тогава всички, дори и развалените хора, останаха без бъдеще, а паметта за онова време вече е напълно изличена. Никой не помни гражданския подвиг и саможертвата на „жените от Русе“, никога не се споменаха имената им, а и малко хора въобще си спомнят за обгазяването с хлорни съединения. Останало е като спомен само името „Екогласност“, фраза, вече лишена от първоначалното си съдържание. Така 1989 г. също си остана едно място без бъдеще в нашия живот.

Преди месец посетих Русе за пръв път, близо 20 години след катастрофата. Там в Русе всичко е спокойно, запуснато и … забравено. Влюбих се в това разгромено, унищожено, бавно умиращо Русе. Иска ми се да оздравее и да се съживи като птицата феникс, да се възроди от пепелищата и генните увреждания и след двеста години отново да е място, което има бъдеще. Не знам. Може би именно Русе е едно място за бъдеще… Както и Чипровци, Златоград, Крумовград, Троян, Своге, България, а бъдещето на тези места зависи и от малкото неща, които можем да направим – всеки един от нас и следващите след нас…

Но да се върна към спомените. Когато престанахме да виждаме бъдеще във всяко нещо около нас, се опитахме да потърсим място за бъдеще в собствения си дом и в собственото си семейство, да не мислим и да не се интересуваме от заобикалящото ни, да работим някъде за прехраната и да се грижим за дома си. Да живеем в една изкуствено създадена общност с приятелите ни – купони, разговори, вечери, гости. Ежедневните грижи как да си оползотвориш стотинките в магазина, кой не е изчистил вкъщи, кой ще води децата на училище. Ще ни се да вярваме, че тази изолация в тесния кръг на приятели-колеги-семейство може да бъде място за бъдеще, стига достатъчно усилно да си затваряме очите за всичко останало, като в приказката за щрауса. Но се оказа, че приятелите могат да бъдат смазани, животът им – преобърнат, семейството – бавно загиващо, а домът ни – обсаден, блокиран, превзет и унищожен от външни на изкуствения ни свят фактори. Нещо подобно се случи с моето семейство, когато на родното село на съпругата ми изградиха незаконно бунище. На всекиму ще му дойде нещо подобно и тогава – край на щраусите<да отбележа само: щраусът не си заравя главата в пясъка, а ляга с плътно прилепнало до земята тяло, и то само ако наоколо има шубрак да го скрие – но тая лъжлива история се е привидяла на някакви римски автори и се разнася през вековете… съзнателната глупост май е присъща само на човешкия вид  > – изкарват насила главата ти от пясъка, очите ти се отварят широко и виждаш света около себе си в цялата му пълнота и противоречивост. И разбираме, че само хоризонтът е бъдещето – не дупката в пясъка… Не, изолацията в собственото ни близко обкръжение също не е място за бъдеще.

Спомням си за един разговор, който проведох с Александър Кьосев, мой бивш преподавател. „Устойчивото развитие, което преподавате – ми каза той, – не е кауза. Всъщност мафията у нас много успешно си се развива устойчиво. Тогава защо да се борите за устойчиво развитие?“ Нямаше какво да му отговоря, защото, не ще и дума – мафията се развива устойчиво не само у нас, а навсякъде по света. А си припомних и думите на Ахмед Доган, че ДПС е партия, която се намира в устойчиво развитие. Бях изненадан да слушам подобна софистика за устойчивото развитие. Но този разговор ме накара да се замисля за смисъла на думите и колко по-важно е съзнанието за явленията, отколкото термините, с които ги назоваваме.

Sustainable development? На френски този термин е преведен като „трайно развитие“, превод, който е още по-далеч от смисъла, който би следвало да се крие зад термина. За представителите на родния ни Министерски съвет под „устойчиво развите“ се разбираше точно обратното на заложеното в този термин: вместо развитие на местните общности – развитие на „големи инфраструктурни проекти“, вместо щадене на природните ресурси – по-ефективно извличане на остатъците от изчерпаеми природни ресурси, вместо грижа за живата природа – нейната по-ефективна консумация и експлоатация, вместо развитие на общество – развитие на технологии и т.н.

Без значение с какви думи ще назовем онова, което имаме предвид под устойчиво развитие, важен остава единствено неговият смисъл и съзнанието за същността му. А същността проличава най-ясно, ако си дадем сметка какво означава за нас неустойчиво развитие. Неустойчиво е онова развитие, което е шеметно бързо и затова – краткосрочно и нетрайно, което изчерпва даден ресурс изцяло, без да се съобразява дали ще го има и утре, което прилича на парабола от рязък скок нагоре, последван неминуемо от рязък спад надолу. Развитие, за което няма значение трайността на постигнатото, а само бързината на печалбата, за което няма значение бъдещето, а само максималната консумация в конкретния момент – не е устойчиво развитие. Не е устойчиво, защото води до непреодолима криза или катастрофа в момента, в който всичко е „изядено“ и няма какво повече да се консумира и експлоатира. Неустойчивото развитие е свързано с неспособността светът да се възприема като свързано цяло, в което всеки елемент има своето място, значение и функция именно във взаимодействието с всичко останало. Неустойчивото развитие не възприема обектите и ресурсите, които ползва, като жив организъм от сложни взаимовръзки, а като разфасовки в месарски магазин – като отделни елементи, които трябва да бъдат извлечени, разчленени и употребени, за да бъдат изконсумирани до тяхното пълно изчезване от чиниите ни.

Съвременният напредък в науката ни позволява да осъществим неустойчивото развитие в планетарен мащаб, като използваме технологичния прогрес като глобална пиратка – един голям взрив нагоре, последван от катастрофален срив, а след нас – и пустиня. И единствено масовото съзнание за същността и смисъла на това, което наричаме устойчиво развитие, може да забави или да спре този процес на самоунищожение. Ако си позволя да използвам по-свободна метафора, бих определил неустойчивото развитие като поведението на разбойника, за когото развитието се състои в това къде, как и кого да ограби, а устойчивото развитие – като поведението на селския стопанин, който мисли за това как да се грижи за земята, за посевите и за животните, така че да осигури прехраната си за зимата, за догодина, за след десет години, за децата и за внуците си. Или както гласи класическото определение за устойчиво развитие на Брунтланд: „развитие, което отговаря на потребностите на сегашното поколение, без да ограничава възможността на бъдещите поколения да посрещнат и реализират своите жизнени потребности“. В този смисъл устойчивото развитие не може да бъде друго освен екологичното развитие, в широкия смисъл на думата екология. А нашите дядовци и баби са знаели какво е устойчиво и екологично развитие, без да са чували подобни термини и без да имат нужда да назоват с думи съзнанието за основния смисъл на устойчивите взаимовръзки с всичко обкръжаващо ги и за дълготрайната грижа за стопанството, свързана с предвидливост и себеотдаване. Впрочем на старогръцки „екология“ и „икономика“ имат един и същ корен – „ойкос“ – дом, стопанство, грижа за нашия общ дом. А ако си спомним превода на „ойкомене“ от Йоан Екзарх Български, можем да кажем, че автентичния смисъл на думите екология и икономика се заключават във всеотдайната грижа за света като мироздание. А без тази грижа не може да има устойчиво развитие.

Теоретичните разсъждения за устойчивото развитие впрочем нямат никаква стойност, ако не сме преживели практическото осъзнаване на това що е устойчиво развитие, ако не ги свържем с опита си кога в собствения си живот сме станали жертва на неустойчивото развитие или с колко грижа, любов и всеотдайност сме успели да развием нещо устойчиво. Само в опита думите придобиват плът и смисъл, в противен случай остават голи фрази без реален референт.

В контекста на устойчивото мислене можем да предвидим, че спонтанните природозащитни граждански групи имат шанса да се превърнат в място за бъдеще единствено ако продължат своето развитие и единствено ако се окажат не ефимерни проблясъци на обществена енергия, а трайни явления, които имат своя принос за обществото ни в дългосрочен план.

Това не е възможно да се случи без познание за това какви са били и какви са днешните природозащитници и активни граждани, какви са били и какви са техните действия, нито без паметта за това как са се развивали и какво са постигнали. Не може да се случи и без възможността техният опит да достигне до потенциални последователи, които ще продължат дейността им и в бъдещето.

Това съзнание за същността, забулена зад политчески коректния термин „устойчиво развитие“, ни мотивира да насочим действията си в посока на образованието, в посока на възможността

Университетът да бъде място за бъдеще