Петър Канев – Българският етнически модел – митове, легенди и фалшификации

   През месец ноември 2007 г. стартира тригодишен проект “Съществува ли български етнически модел?” , осъществяван
от екип от секция “Антропология и изследвания на релгията”
 към Института за философски изследвания при БАН, подпомогнат от Фонд “Научни изследвания” към Министерство на образованието и науката на РБългария. Целта на проекта е проблематизиране на
популярната за прехода конструкция “български етнически модел” от
гледна точка на реалните емпирични данни от едно продължително
дълбочинно проучване в част от райнотите със смесени релгиозни и
етнически групи, в които този модел би трябвало да съществува.
Изследването се провежда по метода на дълбочинния анализ на извършени на терен полустандартизирани биографични интервюта, проведени по методиката на Пол Томпсън. Целевата група, която се изследва са религиозните авторитети и вярващите хора от страна на двете основни религиозни групи – православни християни и мюсюлмани – в района на централните и източните Родопи. Уникалният характер на проведения до сега анализ на емпиричните данни се дължи не само на факта, че избрания регион е слабо изследван до сега, но и на интердисциплинарния характер на научния анализ на събраните емпирични данни, направен не от гледна точка на конвенционални социологически модели, а от гледна точка на антропологията, осмислена чрез философията на религията през спецификата на междурелигозния диалог.

Като се абстрахираме от принципната неточност и теоретична
некоректност на понятийния конструкт “български етнически модел” лесно
можем да посочим каква семантика се криеше под този политически
коректен слоган през проточилия се вече 20 г. период, наречен
български преход.

Марката български етнически модел възникна като антитеза на два други
злополучни етнически модела от близкото минало – българският провалил
се модел на асималация на мюсюлманските малцинства от последните
десетилетия на живковия режим, печално известен като “възродителен
процес” и конфронтационния етно-религиозен модел в бившата Югославия,
довел до множество кървави конфликти, милитаристичен погром и разпад
на западната ни съседка, благодарение на което на балканския регион бе
залепен постоянния епитет “буре с барут”.
Марката български етнически модел бе изработена, за да демонстрира, че
на полуострова единствено България е остров на стабилност, дължаща се
на добрия пример на работещ и гарантиращ мира модел на междуетнически
и междурелигиозни отношения и политика на зачитане и привилегироване
на правата и свободите на малцинствата, които получават не само пълна
равнопоставеност и перспективи за самостоятелно развитие в рамките на
българската държава, но и собствен политически представител в
управлението на държавата в лицето на т.нар. либерална партия,
известна в цяла Европа като “турската партия” – ДПС, самопровъзгласила
се първоначално като “движение за права и свободи”, а в последните
години и за основен икономически хегемон в страната, “обръч от фирми”,
по думите на лидера й Ахмед Доган. През цялото време на т.нар. преход
рекламната функция на марката български етнически модел, предназначена
за създаване на добър имидж на българската политика пред
международните й партньори, съжителстваше с функцията й на политически
шантаж – многократни бяха заплахите на стратега в сянка Доган, че
единствено партията ДПС гарантира етническия мир, че тя е не само
гарант, но и господар на българския етнически модел и ако пожелае с
лекота може да докара държавата до взрив от етнически и религиозни
конфликти, в случай че интересите на ДПС не бъдат зачетени.
Така чрез меланжа от държавна рекламна кампания и
партизански шантаж мъглявият слоган български етнически модел намери
трайно място в политически коректния език на прехода от парламента и
медиите до кварталните кафенета и обществените нагласи. Значението на
тази посткомунистическа метафора в новия ни речник изпъкна със своите
пацифистки аспекти като превенция срещу етнически и религиозни
конфликти, очерта се със своите етно-културни аспекти като идеал за
една нова България като “мултиетническа държава”, в която всички
етноси живеят живеят едновременно в собствената си етно-курлтурна
традиция и в пълна хармония по между си. В религиозен аспект
българският етнически модел се сочи като съвършения пример за
религиозния мир чрез религиозен плурализъм, толерантност и диалог
между религиите. В социален аспект този модел ни се представя като
източник на изключително добър социален климат на отношение към
малцинствата. Той се изтъква като настолен пример за либерален
плурализъм в духа на най-модерните либертариански идеологии –
съвършеният икономически и политически модел на етнически и религиозен
мир, права, пълни свободи и равнопоставеност на всички малцинствени
групи в страната.
Остана незададен обаче въпросът дали този прекрасен нов модел не е
само една виртуална рекламна конструкция, дали се базира поне от части
на емпириката – на реалните междуетнически и между религиозни
взаимоотношения на хората в смесените райони в България.

Съпоставяйки митичния образ на българския етнически модел
с реалните емпирични данни от смесените в етническо и в религиозно
отношение райони в България се натъкваме на съществени несъответствия
дори по отношение на коректност на сглобените в този понятиен
конструкт термини – “български”, “етнически” и “модел”.
Изследването на реалните взаимоотношения между християните
и мюсюлманите в Родопите естествено ни води до въпроса дали моделът на
тези взаимоотношения е действително български? На битово и
междучовешко равнище не е ли той характерен за всички балкански
държави, включително за бившата Югославия? Не е ли наследен от модела
на етно-религиозни отношения, характерен за Османската империя? Не е
ли идеологически оформен и разкрасен от едни далеч не български, дори
не европейски, а по-скоро задокеански (атлантически) образец за
политически коректно отношение към малцинствата, което води до
формално привилегироване на малцинствата спрямо мнозинството, а реално
до дискриминиране и закрепостяване на основната част от тези
малцинства в изолирано и зависимо положение в рамките на виртуална,
неефективна и фалшива интеграция, за сметка на безпрецедентно
облагодетелстване на малобройната група от политически и икономически
представители на същите тези малцинства? Щом този модел ни се
представя от част от българските политици като “евро-атлантически
цивилизационен избор” доколко той може изобщо да се нарече български?
В този контекст като какъв трябва да го разпознаваме – като специфично
български, като общо балкански, като традиционен османски или като
евро-атлантически?
Възниква и друга група от въпроси – дали българският
етнически модел е наистина етнически? В това отношение отново ни се
налага да декодираме още едно мъгляво и забулено понятие от
политически коректния речник на прехода – понятието “етнос”. На
българсски език новоизлюпилата се чуждица “етнос” би следвало да се
превежда като “народност”. В политически коректния език тя обаче е
придобила собствено битие с други характеристики и семантични
конотации, свързани с модните епитети “етно” и “етнически”. Марката
“етнос” не означава вече просто народност или племе – тя придобива и
рекламна стойност, свързана с оценностяването на фрагментирани
виртуални знаци от арсенала на реликтите от отмиращите традиционни
култури – шевици, погачи, орнаменти, носии, преразказани като за
туристи легенди, записани на селския мегдан песни на “автентични”
старци, тиражирани от звукозаписна компания “Гега” и т.н.

На снимките: махала Църквица: действаща джамия с арматура вместо минаре и изоставена стара църквица …

 Нещо повече, каквото и да разбираме под понятието „етнос“, това понятие е неточно по отношение на една от основнонтие мюсюлмански групи в Родопите – българите мюсюлмани – помаците. Фолклорът, носиите, диалектът им и част от поверията и обичаите им ги приобщават към българския етнос, при това някои от тях са стародавно български, а в същото време религиозната им традиция е традиционно мюсюлманска и именно религията ги прави разлиични от българите-християни. В случая с помаците следователно не става дума за етнически разлики, а за етно-религиозна специфика на общността, която носи знака на различието. От там самите българи- мюсюлмани изпадат в затруднение при разпознаването на собствената си идентичност и самосъзнание. Като народност почти всички помаци в Централни и Източни Родопи (с изключение на Мадан и Рудозем) припознават себе си като чисти българи и искат да бъдат възприемани като равноправни българи и от останалите си сънародници – тези от християнската традиция. От друга страна именно помаците са едни от най-ревностните последователи на Исляма на територията на България и то не благодарение на някаква съвременна ислямизация, а по силата на стародавна традиция, предавана от поколение на поколение. Не трябва да забравяме и че голяма част от туркоезичните етноси в България не са особено религиозни, а някои от тях (казълбашите) традиционно не изповядват ортодоксалния Ислям и едва в последните години се правят опити за тяхната принудителна ислямизация с помощта на местната власт и инициативи на южната ни съседка. Следователно моделът на взаимоотношение между християни и мюсюлмани в Родопите се свежда по-скоро до взаимоотношения между българите- християни и българите мюсюлмани, а не между българския етнос и туркоезичните етноси. В такъв случай моделът на успешно съжителство между специфичните традиционни общности в Родопите не е ли по-скоро религиозен или етно-религиозен, а не чисто етнически?

При това, ако говорим за етнически модел, би трябвало да уточним и кои именно етноси участват в този модел. Клишето ни втълпява, че в смесените в етническо отношение райони в България съжителстват два етноса – българи и турци. Емпиричното изследване на тези региони обаче разкрива съвсем друга картина на съжетелство на много повече етнически и етно-религиозни общности – българи-християни и българи-мюсюлмани, западни помаци и източни помаци, гагаузи, черкези, татари и казълбаши (които дори не са мюсюлмани в пълния смисъл на думата), цигани-мюсюлмани (т.нар. турски цигани) и цигани-християни, цигани без ясно религиозно самосъзнание, българеещи се и турчеещи се цигани. А към цялостната картина на етничесото многообразие в България не е адекватно да изпускаме и други традиционни общности – арменци, евреи, власи, каракачани, дори гърци. При това специално за територията на Родопите етническата тема реално е табу за всеки опит за добросъвестно научно изследване – с нея се е заигравало толкова много пъти, претърпявала е такива невероятни мистификации и фалшификации, че спокойно можем да твърдим, че истината за историята на етносите в Родопите е напълно неизвестна, забулена в умишлено подържана мъгла.

Именно в този контекст българският етнически модел не би могъл да се нарече в пълния смисъл на думата „етнически“, тъй като, от една страна, той често не е чисто етнически, а е по-скоро етно-религиозен, а от друга страна е напълно неясно кои етноси участват в този моедел. Реално погледнато, ако въобще има модел в Родопите, то той е на изличаване, обезличаване и асимилация на етносите и на техните традиционни специфики, а не е модел на взаимоотношение между ясно разграничени етноси.

Съществуващото многообразие на различни традиционни общности в различните региони на Родопите ни дава основание да се осъмним изобщо, че българският етнически модел може да се определи в единствено число – като единен и общ за всички модел. Емпиричните наблюдения разкриват по-скоро картината на множество различни модели, някои от които уникални сами по себе си и трудно сравними с останалите локални и регионални модели.

Ако въобще има общ социо-културен модел на взаимоотношение между общностите в Родопите, това е по-скоро наследения от живковия режим модел на страх и подчинение, на тихи репресии, купуване на послушание, авторитарен контрол и централизация от военно-полицейски тип, изнудване и натиск над населението. При това наследения от живковия режим модел на власта в региона вече е дотолкова безконтролен и необоспокояван, че придобива и феодални и азиатски характеристики. В такъв смисъл, ако това е истинският облик на българския етнически модел, той трудно би могъл да се нарече европейски, а още по-малко – правов, пазарен или демократичен.

В политически контекст легендата за българския етнически модел също не съвпада с емпиричните данни. В района на Централните и Източните Родопи ДПС реално не се грижи за мюсюлманите, а и самите мюсюлмани не подкрепят ДПС. В този район вярващите мюсюлмани от традицията на ортодоксалния Ислям (сунизма) са основно българите-мюсюлмани – помаците, а те традиционно (поне до скоро) не гласуваха за ДПС, заради което и често биват наказвани от областни управители и кметове чрез сплашвания, изнудвания, замразяване на инфраструктура, спиране на достъп до вода и електричество и дори откровени репресии (много показателни в това отношение са случаите в село Припек и в село ….). Невярно е и твърдението, че ДПС се грижи за турския етнос, който беше доскоро и основния му електорат, тъй като традиционно в този регион е наличен не единен турски етнос, а различни туркоезични етноси. ДПС не се грижи за тези турски етноси, защото по никакъв начин не насърчава етническата им самобитност, а тъкмо напротив – грижи се за изличаването им и подмяната й с турска национална (а не етническа!) идентичност на родопското население от различни традиции и народности.

Достатъчно показателен в това отношение е един пример от районите, традиционно населявани от алевити-казълбаши, които никога не са имали сунитски джамии, а се събират за езотеричните си религиозни ритуали в меджити и в теккета. Всички минарета в областта са издигнати през 90-те години на ХХ век към сгради, някои от които очевидно не са били сунитски джамии и вероятно са строени без минарета през ХVІІІ – ХІХ век, а някои от тях дори се намират извън населените места, което напълно противоречи на ортодоксалната сунитска традиция, а е практика именно на строителството и на специфичната религиозна функция на алевитските гробници и култуви места – теккета. В същото време в традицинно ортодоксалните сунитски джамии в селата на българи мюсюлмани храмовите сгради са занемарани, не се подпомагат от общината, а ценните старинни ръкописи биват изнасяни от храмовете, след което изчезват. Дори парите, които вярващите помаци получават от ислямски фондации не достъгат до тях, а потъват някъде в общините, управлявани от ДПС. Като допълнение на цялата тази картина на разруха на старите мюсюлмански културно-историческите традиции можем да добавим, че навсякъде в региона най-ценните ислямски културни паметници се унищожават и събарят, а на тяхно място се въздигат бетонни джамии в най-кичозната естетика на съвременния турски национализъм. В тях посетителите могат да получат безплатни списания, брошури и дори комикси на турски език с подчертано антихристиянски, антибългарски и антигръцки послания, втъкани като директен текст или подтекстово по шарените им страници.

Очевидно основната характеристика на българския етинически модел в това отношение е заличаването на историческия спомен, обрязването на всяка следа от културно-историческа традиция, в това число и на автентично ислямската културно-историческа традиция и масовото й подменяне с чуждестранна модерна култура – тази на турската национална идеология.

За да е пълна емпиричната картина на реалното лице на българския етнически модел в Централните и в Източните Родопи не можем да не споменем ролята на Българската православна църква за подхранването му. Пловдивската митрополия по никакъв начин не полага нужните грижи за християнските си енории в Родопите – оставя общностите от вярващи християни и грижата за храмовете им и за службата в тях на произвола и създава постоянни спънки за свещениците, които имат искрено желание да се грижат за енориашите си. Цялата област се обслужва единствено от трима-четирима православни свещеници, които са задължени да присъстват едновременно в десетки храмове в дестеки населени места и в няколко града, сериозно отдалечени географски по между си, което е практически невъзможно. Част от православните свещеници, не без мъчаливото съучастие на пловдивската митрополия, биват принуждавани да напускат енориите, които обслужват, а на най-упоритете от тях, които отказват да напуснат енориашите си, им се създават невъзможни условия за работа и за живот, особено ако не изразят подрепа за ДПС или поне за Атака (очевидно логиката е: ако севещеника не желае да е послушен на власта, то нека поне да бъде плашло за мюсюлманския туркоезичен електорат). Съвестните и популярните и сред християни и сред мюсюлмани свещеници биват отстранявани или принуждавани сами да се откажат от дейността си, за да бъдат оставени храмовете без севщенослужител или да бъдат обсужвани от непопулярни свещеници, конфликтни личности и дори личности с психически проблеми. При тази ситуация покръстените през 90-те години на ХХ век родопски мюсюлмани остават реално без енория, без храм, без свещеник и без енорийска общност, сами на произвола, за посмешище на съседите си и на роднините си мюсюлмани. По отншение на самите храмови сгради пък ситуацията е аналогична на тази с разрухата на старите джамии и със строителството на нови – старите църкви се превръщат в селски и в градски бунища, но за разлика от пълните с вярващи гигантски бетонни мюсюлмански култови сгради, новопостроените църкви стоят заключени, често и недостроени, без енориаши и без църковен живот. Като последен щрих към картината на този български етнически модел можем да добавим огромните имотни проблеми, с които се сблъскват активните православни енориаши в Родопите в борбата си да запазят старинните храмове и липсата на подкрепа от страна на Светия синод, от страна на митрополията и от страна на държавната и общинската власт за запазването дори на християнски храмове, които са или би трябвало да бъдат паметници на културата.

Следователно, ако съвестно и безкористно анализираме емпирическите данни се оказва, че широко популяризирания български етнически модел не е нито български, нито религиозен, нито етнически – чрез неговия слоган религиозната и етническата карта се размахва от самозабравили се властимащи не за утвърждаването на права и свободи на традиционните етнически и религиозни общности, а за шантаж, политическо и икономическо изнудване и дори асимилация на автентичните им представители – местното родопско население.

При все това в публичното пространство българският етнически модел продължава да се кичи с лаврите на панацея за религозна и етническа толерантност и мирно съжителство на различните общности в Родопите. Толератнотостта и мирното съжетелство действително съществуват между християни и мюсюлмани, както и между български-говорящи и турски-говорящи етно-религиозни групи в Родопите, но тя няма нищо общо с пост-живковия политически модел на репресивно политическо управление в раойна, а е една формирана с течение на векове социо-културна традиция на добро съседство, разбирателство и взаимопомощ на родопското население. Вярващите мюсюлмани и християни в Родопите все още се оглеждат едни в други и така затвърждават – всеки чрез собствената си вяра – нравствено-религозните принципи на добросъседство и взаимопомощ, които са наследили от предците си. Тези традиционни родопски християнски и мюсюлмански нравствено-религиозни принципи са всъщност коренно противополжение на принципите на обществените отношения, налагани от политическата власт и от политическото статукво в днешна България.

Истината за „българския етнически модел“ в Централните и в Източните Родопи е, че традиционният модел на мирно съжителство между общностите все още се подхранва на места от реалния човешки диалог между вярващите християни и мюсюлмани, но не и от самозвания политически и икономически елит, нито от турска, нито от българска стрнана. Ако определим този традиционен модел на добро съжителство между различните етноси и религиозни традиции в България като автентичния „български етнически модел“, ще трябва и категорично да подчертаем, че той няма нищо общо с репресивния апарат на политическата власт в района, а съществува единствено в чисто човешките и битови взаимоотношения на вярващите християни и мюсюлмани и е заложен не в корумпирания политически модел на българския преход, а в стародавната социо-културна християнска и мюсюлманска традиция в Родопите, традиция, която за жалост, вероятно до няколко десетилетия напълно ще изчезне.

Виж още по тази тема: Петър Канев – Толерантност на българските свещеници