Всъщност университетът е място за бъдеще. Той е мястото, което формира носителите на знанието и на уменията на бъдещето общество. Мястото, където се изгражда представата ни и отношението ни към универсума, към мирозданието. Мястото, където се предават колективните спомени и мястото, където се сменят парадигмите в познанието ни за света. Университетът е мястото, което формира човешката общност на носителите на знанието и на паметта. Университетът е своеобразен универсум на знанието – той е вместилището на съ-знанието ни за всичкото, мястото, което съчленява и препредава наследеното от нашите предци. В този смисъл университетът е своебразно ДНК на човешката социо-културна традиция и на човешката памет.
Във всяко човешко общество съществуват ключови „капитали“, които не подлежат на метериални и парични измерители, но са стратегически базови за неговото бъдеще и развитие. Свикнали сме тези „капитали“ да ни се представят чрез термини като „социален капитал“, „здраве на обществото“, „личностен фактор“, „информация“, „знание“. Оставям настрана въпроса, доколко метафората капитал отговаря точно на същността на тези ключови за обществото фактори – очевидно в култура, в която единствената свръхценностност е печалбата на пари за семтка на всичко заобикалящо ни, „капитал“ е неизбежната езикова форма, нужна да внуши изключителната значимост на каквото и да било. А несъмнено един от най-важните „капитали“ за всяко общество е паметта. В неисторическите общества именно носителите на паметта са ключовите фигури на общността – старците, шаманите, лечителите, учителите. Паметта се предава чрез епос, чрез заучени наизуст многочасови рецитации (мелодекламации), подбни на омировите Илиада и Одисея, на хезидовата Теогония или на епоса за Крали Марко. Паметта се предава устно и чрез пример и практическо обучение от посветения учител на избрания ученик, който трябва да го унаследи и замести, а носителят на знанието е най-уважаваната и свята фигура в традиционните безкнижовни култури.
Може би една от най-значимите революции в историята на човешките общности е именно възможността паметта да се предава в най-детайлни подробности чрез писмена знакова система, която надживява с хилядолетия своите конкретни носители – жреци, писатели, учени и учители.
Днес университетът е мястото, в което паметта се предава.
Не е нужно да препрочитаме произведенията на Карл Юнг за колективното несъзнавано и архитипите му, които предзадават начина, по който възприемаме света, за да осъзнаем, че колективната памет е самостоен фактор в човешката среда, от който пряко зависят битието ни, съзнанието ни и възприятията ни като човешки същества. Не е нужно и да сме запознати с имената, с които различни автори кръщават колективната ни памет (за Ханс Георг Гадамер – това е традицията, а за Томас Кун – парадигмата), за да се досетим, че без нея човешкото общество е невъзможно. Днес съвременната генетика доказа и със средствата на точните науки, че колективната памет се предава дори по генетичен път. Голямата сила на човека е способността да предава колективната информация в много по-кратки срокове от необходимите за модификацията на генома от 200 до 2000 години. В университета можете да усвоите големи части от колективната памет на предшествениците ни само за 5 години…
Но, както е известно, паметта може да страда от болести като склероза, амнезия, аутцхаймер…
„Склерозата“ в рамките на образованието се изразява в неспособността да се „запаметяват“ новите открития, новите „спомени“ на колективната ни памет – така често в рамките на образователната система се преповтарят главно остарелите истини от преди 100 – 200 години, а за новото развитие на науката и традицията не остава и следа от спомен („едно си баба знае“, както казва поговорката). Днес науката се е променила драстично и е с един век развитие по-напред от развитието на образаватлената ситема. Базови научни теории и открития като теоритиите на относителността, на сенергията, на катастрофите, на неопределеността, на супер-струните на време-пространството, на антропния принцип, на автопоезиса и на екологията трудно влизат в системата на съвременното образование, а без тях ние не сме способни да усвояваме, да осъзнаваме и да възпроизвеждаме адекватно на епохата ни знание. Без това знание, както пише физика Стивън Хокинг, ние не сме в състояние да разбираме и да оценяваме съвремените ни научни и технологически открития (от деленето на атома до нанотехнологиите и генното инженерство) и не сме в състояние да вземаме адекватни решения за тях, а ги оставям в ръцете на полу-жреческа клика от тесни специалисти и експерти, които работят не за общите блага, а за тесни интереси – било то за правителствени агенции или за мултинационални корпорации. Рискът от недостъпността на съвременното научно знание до широк кърг съзнателни и отговорни хора едва ли е по-малък риск за планетата ни, отколкото риска от глобалното затопляне. Впрочем тези два риска са взаимосвързани дотолкова, че вече представялват едно цяло. Не е възможно този риск да се преодолее, ако принципите на интердисциплинаронстта, холизма, екологизма и синергията не се превърнат в основни принципи, чрез които съ-знанието се усвоява от следващите поколения. Университет, който не допринася за преодоляването на този риск едва ли може да се нарече място за бъдеще. Ако паметта, която съвременното образование препредава отразява научни парадигми от перди 50, 100, 200 години, то определено тази колективна памет страда от склероза…
Има и други болести на пеметта. Преди повече от век Фройд и Дарвин за първи път отстояват откритията си, че човекът е природно същество. Но въпреки че всички сме чували за Фройд и за Дарвин, същността на остстояваната от тях още през ХІХ век парадигма за човека като природно същество все още не е възприета като базова в съвременното висше образование – ние все още разсъждаваме за природата като за ресурс, като за предмет, който можем да употребим и който е външен спрямо нас и твърде рядко се замисляме, че природа всъщност са и нашите собствени тела. Този тип мислене Фройд би нарекъл „шизоидно“. Но да оставим Фройд и Дарвин в спомена за миналото, на което са принадлежали. Отдавна в точните науки е установена парадигмата на холизма, на интегрализма и на новата логика на неопределеността, но изгелжда някакво изтаскване на общностната памет отказва да възприеме това ново съзнание за света ни и ние боравим с елементарните схеми да разглеждаме околната среда като отделни елементи, които сякаш нямат нищо общо по между си, без да осъзнаваме, че те функционират в сложни и непредвидими взаимодействия, не отделени като отдалечени планети, а припокриващи се във мрежа от взаимовръзки като общ организъм, част от който сме и самите ние.
Често съм се питал защо се случва така, че класически научни парадигми, които са се родили още през ХІХ век не успяват да променят съвремения корпус от знания, който се предава чрез образованиието. Не е ли абсурдно днес, когато боравим с делене на атома и когато сме разчели и си позволяваме да прекрояваме генома, да мислим света с понятия, достойни за приложната механика. При това не трябва да забравяме, че именно новите научни открития от последния век в развитието на колективното знание са основата на екологизма и „родителите“ на принципите на устойчивото развитие.
Колективната памет в съвременното образование често е поразена и от друга болест – болеста на забравата за смисъла на връзките между понятията и предметите. При тежка епилепсия, след мозъчна операция, която прекъсва връзките между лявото и дясното полукълбо на човешкия мозък, понякога се наблюдава следния синдром – гледайки даден обект, например крава, болният не може да възстанови връзките между смисъла на думата крава и същността на самата крава. Ако гледа кравата само с лявото око, той разбира какво е това, но не може да открие думата, с която да го назове, а ако гледа само с дясното око, той изрича думата „крава“, но не разбира и не може да обясни какво означава тя. В романа си „100 години самота“ Габриел Гарсия Маркес алегорично описва подобен феномен, който засяга вече не индивидуалната памет, а колективната памет на обществото. В градчето, в което се развива повествованието, хората започнали да забравят връзката между имената на обектите от забикалящия ги свят и тяхната същност и функция. Така накрая се видели принудени да напишат върху кравите си надписи, които гласяли: „Това е крава, тя дава мляко, млякото е нещо, което се сипва в сутрешното кафе…“ и т.н. Този феномен на колективната ни памет за жалост не е просто алегория. Например много хора употребяват термини като „граждансско общество“ и „устойчиво развитие“ наизуст като папагали, без да са в състояние да осъзнаят и да обяснят какво означава това, а когато в живота си се сблъскват с проблеми, свързани с устойчиво или неустойчиво развитие на дадено нещо, примерно на семейството им или на социалната им среда, не намират термин, с който да определят конкретните си преживявания. Връзката между думата и явлението е изгубена.
Елементарното възприятие за света е свързано имено с тази болест на колективната памет – ние разглеждаме света, човека и дори съмите себе си като съвкупност от отделни елементи, които сякаш нямат никаква връзка по между си. В края на шестесетте години на ХХ век известният социолог-структуралист Николас Луман възстава именно срещу тази патология на начина ни на мислене за природота и за човека. Луман обръща внимание на факта, че социалната, психологическата, биологическата, а дори и химическата и физическата същност на човека не са различни същности, а в действителност напълно се припокриват в една вътрешно интегрирана цялост. Ето защо Луман изобщо отказва да борави с елементарни термини като социално, психологическо, биологическо, химическо и т.н. и за да назове цялостта на човека, в която всички тези елементи са преплетени и вътрешно интегрирани, използва неологизма „автопоезис“ – себетворение, като по този начин набляга на уникалната способност на човешката личност да изгражда и съ-творява сама себе си. Парадигмата, в която мисли не само Луман, но и много други съвременни автори от областта и на точните, и на хуматирани науки, често е определяна с различни имена – „интегрализъм“, „холизъм“, „синергетика“, „екологизъм“. Често съм си задавал въпроса защо и тази съвременна парадигма не стига до голяма част от днешните студенти и преподаватели?
За да отговоря на въпроса, се връщам към разсъжденията на автора на понятието парадигма в науката – историкът на физиката от университета в Синсинати – Томас Кун. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпетация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изгарждат човешките общности. Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни , интуицията ни , паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние съ-творяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалнияя смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун. Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите парадигми. Дълбоко огорчен от враждебната реакция срещу собстевните му разработки, Кун подчертава, че нова парадигма може да се установи единствено, когато физически умрат носителите на старата и единствено, ако тази нова парадигма се преподава на млади хора в рамките на образованието им. Томас Кун пише произведенията си около средата на ХХ век, а новата научна парадигма на холизма, интердисциплинарността, синергията и екологизма и днес все още не е навлязла като основен принцип на образованието ни…
Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдоорма на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Впрочем именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Университетът като място за бъдеще е университет на открито. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат на изуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. Място за бъдеще е университетът, в който теоритичните знания се срещат с реалния им обект.
Място за бъдеще е проект, чрез който си поставихме амбициозната задача да срещнем термина екология с пребиваването в реална екосистема, термина биодинамично земеделие с прекопаването на реална градина, термина гражданско общество с истинското гражднаско общество в България и термина устойчиво развитие с всички практики на устойчиво развитие, които можем да открием у нас на живо.
Това означава също, както пише Едгар Морен, и още, че
“трябва да реабилитираме съзидателността, озарението,въображението (…) те влизат в науката само през задната врата (…) За тях се говори в автобиографиите на великите учени, но никога в учебниците или сборниците, въпреки че те представляват утайката на онова, което първоначално е било просто фантазии, хипотези, изблик на идеи, изобретения, открития.”
Във всяко човешко общество съществуват ключови „капитали“, които не подлежат на метериални и парични измерители, но са стратегически базови за неговото бъдеще и развитие. Свикнали сме тези „капитали“ да ни се представят чрез термини като „социален капитал“, „здраве на обществото“, „личностен фактор“, „информация“, „знание“. Оставям настрана въпроса, доколко метафората капитал отговаря точно на същността на тези ключови за обществото фактори – очевидно в култура, в която единствената свръхценностност е печалбата на пари за семтка на всичко заобикалящо ни, „капитал“ е неизбежната езикова форма, нужна да внуши изключителната значимост на каквото и да било. А несъмнено един от най-важните „капитали“ за всяко общество е паметта. В неисторическите общества именно носителите на паметта са ключовите фигури на общността – старците, шаманите, лечителите, учителите. Паметта се предава чрез епос, чрез заучени наизуст многочасови рецитации (мелодекламации), подбни на омировите Илиада и Одисея, на хезидовата Теогония или на епоса за Крали Марко. Паметта се предава устно и чрез пример и практическо обучение от посветения учител на избрания ученик, който трябва да го унаследи и замести, а носителят на знанието е най-уважаваната и свята фигура в традиционните безкнижовни култури.
Може би една от най-значимите революции в историята на човешките общности е именно възможността паметта да се предава в най-детайлни подробности чрез писмена знакова система, която надживява с хилядолетия своите конкретни носители – жреци, писатели, учени и учители.
Днес университетът е мястото, в което паметта се предава.
Не е нужно да препрочитаме произведенията на Карл Юнг за колективното несъзнавано и архитипите му, които предзадават начина, по който възприемаме света, за да осъзнаем, че колективната памет е самостоен фактор в човешката среда, от който пряко зависят битието ни, съзнанието ни и възприятията ни като човешки същества. Не е нужно и да сме запознати с имената, с които различни автори кръщават колективната ни памет (за Ханс Георг Гадамер – това е традицията, а за Томас Кун – парадигмата), за да се досетим, че без нея човешкото общество е невъзможно. Днес съвременната генетика доказа и със средствата на точните науки, че колективната памет се предава дори по генетичен път. Голямата сила на човека е способността да предава колективната информация в много по-кратки срокове от необходимите за модификацията на генома от 200 до 2000 години. В университета можете да усвоите големи части от колективната памет на предшествениците ни само за 5 години…
Но, както е известно, паметта може да страда от болести като склероза, амнезия, аутцхаймер…
„Склерозата“ в рамките на образованието се изразява в неспособността да се „запаметяват“ новите открития, новите „спомени“ на колективната ни памет – така често в рамките на образователната система се преповтарят главно остарелите истини от преди 100 – 200 години, а за новото развитие на науката и традицията не остава и следа от спомен („едно си баба знае“, както казва поговорката). Днес науката се е променила драстично и е с един век развитие по-напред от развитието на образаватлената ситема. Базови научни теории и открития като теоритиите на относителността, на сенергията, на катастрофите, на неопределеността, на супер-струните на време-пространството, на антропния принцип, на автопоезиса и на екологията трудно влизат в системата на съвременното образование, а без тях ние не сме способни да усвояваме, да осъзнаваме и да възпроизвеждаме адекватно на епохата ни знание. Без това знание, както пише физика Стивън Хокинг, ние не сме в състояние да разбираме и да оценяваме съвремените ни научни и технологически открития (от деленето на атома до нанотехнологиите и генното инженерство) и не сме в състояние да вземаме адекватни решения за тях, а ги оставям в ръцете на полу-жреческа клика от тесни специалисти и експерти, които работят не за общите блага, а за тесни интереси – било то за правителствени агенции или за мултинационални корпорации. Рискът от недостъпността на съвременното научно знание до широк кърг съзнателни и отговорни хора едва ли е по-малък риск за планетата ни, отколкото риска от глобалното затопляне. Впрочем тези два риска са взаимосвързани дотолкова, че вече представялват едно цяло. Не е възможно този риск да се преодолее, ако принципите на интердисциплинаронстта, холизма, екологизма и синергията не се превърнат в основни принципи, чрез които съ-знанието се усвоява от следващите поколения. Университет, който не допринася за преодоляването на този риск едва ли може да се нарече място за бъдеще. Ако паметта, която съвременното образование препредава отразява научни парадигми от перди 50, 100, 200 години, то определено тази колективна памет страда от склероза…
Има и други болести на пеметта. Преди повече от век Фройд и Дарвин за първи път отстояват откритията си, че човекът е природно същество. Но въпреки че всички сме чували за Фройд и за Дарвин, същността на остстояваната от тях още през ХІХ век парадигма за човека като природно същество все още не е възприета като базова в съвременното висше образование – ние все още разсъждаваме за природата като за ресурс, като за предмет, който можем да употребим и който е външен спрямо нас и твърде рядко се замисляме, че природа всъщност са и нашите собствени тела. Този тип мислене Фройд би нарекъл „шизоидно“. Но да оставим Фройд и Дарвин в спомена за миналото, на което са принадлежали. Отдавна в точните науки е установена парадигмата на холизма, на интегрализма и на новата логика на неопределеността, но изгелжда някакво изтаскване на общностната памет отказва да възприеме това ново съзнание за света ни и ние боравим с елементарните схеми да разглеждаме околната среда като отделни елементи, които сякаш нямат нищо общо по между си, без да осъзнаваме, че те функционират в сложни и непредвидими взаимодействия, не отделени като отдалечени планети, а припокриващи се във мрежа от взаимовръзки като общ организъм, част от който сме и самите ние.
Често съм се питал защо се случва така, че класически научни парадигми, които са се родили още през ХІХ век не успяват да променят съвремения корпус от знания, който се предава чрез образованиието. Не е ли абсурдно днес, когато боравим с делене на атома и когато сме разчели и си позволяваме да прекрояваме генома, да мислим света с понятия, достойни за приложната механика. При това не трябва да забравяме, че именно новите научни открития от последния век в развитието на колективното знание са основата на екологизма и „родителите“ на принципите на устойчивото развитие.
Колективната памет в съвременното образование често е поразена и от друга болест – болеста на забравата за смисъла на връзките между понятията и предметите. При тежка епилепсия, след мозъчна операция, която прекъсва връзките между лявото и дясното полукълбо на човешкия мозък, понякога се наблюдава следния синдром – гледайки даден обект, например крава, болният не може да възстанови връзките между смисъла на думата крава и същността на самата крава. Ако гледа кравата само с лявото око, той разбира какво е това, но не може да открие думата, с която да го назове, а ако гледа само с дясното око, той изрича думата „крава“, но не разбира и не може да обясни какво означава тя. В романа си „100 години самота“ Габриел Гарсия Маркес алегорично описва подобен феномен, който засяга вече не индивидуалната памет, а колективната памет на обществото. В градчето, в което се развива повествованието, хората започнали да забравят връзката между имената на обектите от забикалящия ги свят и тяхната същност и функция. Така накрая се видели принудени да напишат върху кравите си надписи, които гласяли: „Това е крава, тя дава мляко, млякото е нещо, което се сипва в сутрешното кафе…“ и т.н. Този феномен на колективната ни памет за жалост не е просто алегория. Например много хора употребяват термини като „граждансско общество“ и „устойчиво развитие“ наизуст като папагали, без да са в състояние да осъзнаят и да обяснят какво означава това, а когато в живота си се сблъскват с проблеми, свързани с устойчиво или неустойчиво развитие на дадено нещо, примерно на семейството им или на социалната им среда, не намират термин, с който да определят конкретните си преживявания. Връзката между думата и явлението е изгубена.
Елементарното възприятие за света е свързано имено с тази болест на колективната памет – ние разглеждаме света, човека и дори съмите себе си като съвкупност от отделни елементи, които сякаш нямат никаква връзка по между си. В края на шестесетте години на ХХ век известният социолог-структуралист Николас Луман възстава именно срещу тази патология на начина ни на мислене за природота и за човека. Луман обръща внимание на факта, че социалната, психологическата, биологическата, а дори и химическата и физическата същност на човека не са различни същности, а в действителност напълно се припокриват в една вътрешно интегрирана цялост. Ето защо Луман изобщо отказва да борави с елементарни термини като социално, психологическо, биологическо, химическо и т.н. и за да назове цялостта на човека, в която всички тези елементи са преплетени и вътрешно интегрирани, използва неологизма „автопоезис“ – себетворение, като по този начин набляга на уникалната способност на човешката личност да изгражда и съ-творява сама себе си. Парадигмата, в която мисли не само Луман, но и много други съвременни автори от областта и на точните, и на хуматирани науки, често е определяна с различни имена – „интегрализъм“, „холизъм“, „синергетика“, „екологизъм“. Често съм си задавал въпроса защо и тази съвременна парадигма не стига до голяма част от днешните студенти и преподаватели?
За да отговоря на въпроса, се връщам към разсъжденията на автора на понятието парадигма в науката – историкът на физиката от университета в Синсинати – Томас Кун. За него парадигмата е пряко свързана с творческата интерпетация (превод) и общуването (комуникация), защото тя формира кода, чрез който хората могат да имат общи понятия и разбирания, а само чрез комуникацията, свързана с превеждането на осъзнатото от нас на езика на другите се изгарждат човешките общности. Според Кун парадигмата определя нашия поглед към света, образованието ни , интуицията ни , паметта, която сме наследили от прадедите. Така онова общоприето разбиране за битието ни, което Кун нарича парадигма, определя и начина, по който ще виждаме и усещаме света, дори на сетивно ниво, а усвоявайки парадигмата ние съ-творяваме света ни. „Хората, които живеят в различни парадигми, в буквалнияя смисъл живеят в различни светове“ – твърди Кун. Парадигмата е изграждане на общност, на способност да общуваш и да се разбираш с другите. Кун критикува съвременното ни образование за това, че в него липсва творчество и общуване, което противоречи на самата същност на образованието като възпрепятства интерпретирането и промяната на общоприетите парадигми. Дълбоко огорчен от враждебната реакция срещу собстевните му разработки, Кун подчертава, че нова парадигма може да се установи единствено, когато физически умрат носителите на старата и единствено, ако тази нова парадигма се преподава на млади хора в рамките на образованието им. Томас Кун пише произведенията си около средата на ХХ век, а новата научна парадигма на холизма, интердисциплинарността, синергията и екологизма и днес все още не е навлязла като основен принцип на образованието ни…
Болестите на колективната памет в образованието са пряко свързани със синдоорма на липсата на достатъчно практическо осмисляне на усвояваните знания, защото знанията могат да се осъзнаят и се усвояват единствено чрез пример и практика. Впрочем именно „пример“ е основното значение, което Томас Кун дава на въведеното от него понятие за парадигма – ние винаги се учим от примера, на който подражаваме и който следваме и развиваме, а не от абстрактните понятия и класификации. Без практически пример не може да има истинско образование, нито е възможно да се осъзнае и усвои нова парадигма. Университетът като място за бъдеще е университет на открито. Няма бъдеще затворен университет, в който се учат на изуст „свещени“ текстове на непонятен език, изпразнени от смисъл и съдържание. Място за бъдеще е университетът, в който теоритичните знания се срещат с реалния им обект.
Място за бъдеще е проект, чрез който си поставихме амбициозната задача да срещнем термина екология с пребиваването в реална екосистема, термина биодинамично земеделие с прекопаването на реална градина, термина гражданско общество с истинското гражднаско общество в България и термина устойчиво развитие с всички практики на устойчиво развитие, които можем да открием у нас на живо.
Това означава също, както пише Едгар Морен, и още, че
“трябва да реабилитираме съзидателността, озарението,въображението (…) те влизат в науката само през задната врата (…) За тях се говори в автобиографиите на великите учени, но никога в учебниците или сборниците, въпреки че те представляват утайката на онова, което първоначално е било просто фантазии, хипотези, изблик на идеи, изобретения, открития.”
И още:
“В крайна сметка, всяко нещо е свързано с всичко останало. Ако имате съзнание за сложността на света, то вие сте солидарни с всичко в него.” (Едгар Морен, Теория за комплексността)
“В крайна сметка, всяко нещо е свързано с всичко останало. Ако имате съзнание за сложността на света, то вие сте солидарни с всичко в него.” (Едгар Морен, Теория за комплексността)
Няма коментари:
Публикуване на коментар